ЗАЩО ТОВА ИМЕ?
Понятието “ненасилствена комуникация” се натъква непрекъснато на отхвърляне и критика, защото, както изглежда, предполага, че всички ние сме “насилници”. За съжаление определението “ненасилствена” противоречи директно на това, на което учи ненасилствената комуникация, а именно да назоваваме какво искаме, вместо да казваме какво не искаме. По тази причина Маршал Розенберг предпочита да нарича начина на изразяване по този начин “обогатяващ живота език”, “език на сърцето” или “език на жирафите”. Както се случва често и с много други неща, първоначалното име остава, а именно “ненасилствена комуникация”. Понятието вече е утвърдено и познато в цял свят благодарение на множеството публикувани книги .
Ето защо не е необходимо ненасилствената комуникация да се изразява в четирите стъпки (наблюдение, чувство, нужда, молба). Често една усмивка или музика, или картина отваря сърцето повече, отколкото многото думи. Методът на четирите стъпки е само помощно средство, чрез което можем да се научим да изразяваме себе си.
Основите на ненасилствената комуникация
Целта на ненасилствената комуникация е да се свързваме и укрепваме отношенията си. Емпатията описва присъствието, в което сме свързани: “Сега съм тук и съм готов да чуя всичко, което те вълнува, което те занимава. Готов съм да чуя за всички твои чувства и нужди, дори да са скрити зад други думи.”
Принципно всички хора имат еднакви нужди. Една от най-важните ни потребности е да допринасяме за благополучието на другите.
Ето защо насилието и конфликтите не възникват на нивото на нуждите, а на нивото на стратегиите, т.е. начина, по който искаме да удовлетворим нуждите си. Познаването на нуждите – нашите собствени и тези на другия – улеснява намирането на начини за постигане на консенсус или поне за откриване на възможности за преговори.
“Правилно и неправилно”, “добро и зло”, “ти или аз”, “или – или” са изрази за оценка, с които основно се допуска, че ресурсите са оскъдни и няма достатъчно за всички. Животоутвърждаващата култура изхожда от това, че нуждите на всички могат да бъдат удовлетворени и вижда богатството.
Оценките са жизненоважни и полезни, когато са ориентирани към нашите нужди, напр.: “Ако си запушиш ушите, докато ти говоря, ще ми е неприятно, защото държа всеки да бъде чут.” В този случай оценявам причината “запушване на ушите” като неспособна за удовлетворяване на потребността ми “да бъда чут”. Намерението, което се крие зад това е, че искам да се свържа с другия човек. Преценките, които ни разделят, са присъди за другия човек и обобщения: “Ако си запушваш ушите, докато ти говоря, се държиш невъзпитано и показваш инат като всички деца на твоята възраст.”
Каквото и да правим: то е най-хубавото и най-доброто, с което разполагаме в момента, за да задоволим потребностите си. В основата на всяко поведение стои желанието да се задоволят собствените нужди, а не да се ограничават нуждите на другите. Ако се стигне до ограничения, можем да потърсим алтернативни начини за удовлетворяване на нуждите си.
Всеки е отговорен за собствените си чувства, тъй като причината се крие в нуждите ни. Поведението на другия човек може само да предизвика моите чувства. Но всички ние носим отговорност за това как подхождаме един към друг, с какво намерение го правим и как се справяме с реакцията на другия.
Основите на ненасилствената комуникация
Целта на ненасилствената комуникация е да се свързваме и укрепваме отношенията си. Емпатията описва присъствието, в което сме свързани: “Сега съм тук и съм готов да чуя всичко, което те вълнува, което те занимава. Готов съм да чуя за всички твои чувства и нужди, дори да са скрити зад други думи.”
Принципно всички хора имат еднакви нужди. Една от най-важните ни потребности е да допринасяме за благополучието на другите.
Ето защо насилието и конфликтите не възникват на нивото на нуждите, а на нивото на стратегиите, т.е. начина, по който искаме да удовлетворим нуждите си. Познаването на нуждите – нашите собствени и тези на другия – улеснява намирането на начини за постигане на консенсус или поне за откриване на възможности за преговори.
“Правилно и неправилно”, “добро и зло”, “ти или аз”, “или – или” са изрази за оценка, с които основно се допуска, че ресурсите са оскъдни и няма достатъчно за всички. Животоутвърждаващата култура изхожда от това, че нуждите на всички могат да бъдат удовлетворени и вижда богатството.
Оценките са жизненоважни и полезни, когато са ориентирани към нашите нужди, напр.: “Ако си запушиш ушите, докато ти говоря, ще ми е неприятно, защото държа всеки да бъде чут.” В този случай оценявам причината “запушване на ушите” като неспособна за удовлетворяване на потребността ми “да бъда чут”. Намерението, което се крие зад това е, че искам да се свържа с другия човек. Преценките, които ни разделят, са присъди за другия човек и обобщения: “Ако си запушваш ушите, докато ти говоря, се държиш невъзпитано и показваш инат като всички деца на твоята възраст.”
Каквото и да правим: то е най-хубавото и най-доброто, с което разполагаме в момента, за да задоволим потребностите си. В основата на всяко поведение стои желанието да се задоволят собствените нужди, а не да се ограничават нуждите на другите. Ако се стигне до ограничения, можем да потърсим алтернативни начини за удовлетворяване на нуждите си.
Всеки е отговорен за собствените си чувства, тъй като причината се крие в нуждите ни. Поведението на другия човек може само да предизвика моите чувства. Но всички ние носим отговорност за това как подхождаме един към друг, с какво намерение го правим и как се справяме с реакцията на другия.
За конфликтите и “Кой всъщност носи отговорност за чувствата ми?”
Всяка среща, дори под формата на конфликт, може да бъде възможност да научите нещо за себе си и за другия и по този начин да задълбочите отношенията си. Всеки път това е начин да станем по-близки с другия човек и да получим повече яснота за нещата, които го вълнуват.
В случай на конфликт обикновено познаваме добре следните (изречени наум) изречения:
“Не се чувствам добре, ти си виновен за това!
Познай от какво имам нужда – и горко ти, ако сгрешиш.”
“Разочарован съм, защото ти…” е общоприетата гледна точка, която търси отговорност за моите чувства в поведението на друг човек. Наистина ли е така? Наистина ли искаме да оставим отговорността за чувствата си на някой друг? Има ли този човек силата и възможностите да натисне просто едно копче и да ни накара да се разстроим, да се натъжим, да се зарадваме или дори да се влюбим?
Опитайте следното: кажете на партньорката или партньора в живота ви: “Направи ме щастлив/а!” Ако той/тя се съгласи, се изпробват различни успешни вече или пък нови стратегии. Но от кого зависи дали това ще ви направи щастливи, радостни, отегчени или уморени? От вас самите!
“Преди много се страхувах от конфликти, защото се опасявах, че всяка кавга оставя белези. Стратегията, която избирах тогава, за да предпазя връзката, беше: да преглътна. Днес като се запитам дали стратегията е била успешна, т.е. дали действително съм предпазвала връзката, винаги стигам до едно и също заключение. НЕ! Ето защо днес смятам, че всеки път, когато преглъщам, вместо да кажа открито какво ме тревожи, някой плаща за това – обикновено страда връзката.”
ГУНДИ ГАШЛЕР
Ненасилствената комуникация допуска, че поведението на другия човек предизвиква чувства или даден конфликт, но никога не е причината за тях. Определено поведение може да задейства нашата раздразнителност, гняв или агресия, причината обаче се крие в нас самите. Тя по-точно се състои в това, доколко собствените ни нужди са удовлетворени или не. Близките ни хора или тези, които имат определена роля в живота ни (деца, родители, партньори, шефът, съседите…), обикновено предизвикват по-силни чувства с действията си, отколкото всеки друг човек, който постъпва по същия начин. Аз, например, отдавам различно значение на това, дали моите деца тичат около масите в ресторанта или ядат с ръце, или децата на други родители го правят. И в двата случая това би нарушило спокойствието ми. Но когато това са моите деца, под въпрос са поставени нуждата ми да съм полезен за общността, моето самоуважение и правилността на възпитанието ни, както и желанието, децата ми да бъдат харесвани и приемани. Дори обективно погледнато, въобще да не е така – достатъчно е, че мисля така! Ако видя децата си да тичат около масите в ресторанта, появяват се определени чувства. Може би съм раздразнен, разочарован, уморен, несигурен или тъжен. Веднага след това се задействат мислите ми за себе си, за децата ми, за другите или за това, което другите вероятно мислят за мен сега и те звучат така: “Ти си лош баща!”, “Децата пак ме излагат!”, “Всички тези хора са тесногръди!”, “Сигурно си мислят, че не мога да контролирам децата си!” – усещам как в мен се надигат срам и гняв.
Така че не поведението като такова предизвиква определени чувства у нас и дори води до конфликт. В тези ситуации, свързани с определени хора, нашите нужди са тези, които не са удовлетворени. Вместо да мислим, че изпитвам определени чувства, защото другият човек е направил нещо, при ненасилствената комуникация казваме:
“Чувствам се… защото… се нуждая от….”
От какво наистина имам нужда? Червени рози? Нови обувки? Пари? Плосък екран? Чудесно, но това, от което наистина се нуждая, е нещо друго. Всички еднакво имаме нужда (макар и невинаги по един и същи начин) от любов, близост, разбиране, топлина, доверие, взаимно признание, свобода, общност, забавление, уважение, независимо дали сме мъж, жена, дете, шеф/ка, служител, източногерманец, западногерманец, европеец, гражданин на света, християнин, мюсюлманин….
“Ако ти хрумва само едно решение, значи не си разбрал проблема!”
МАРШАЛ РОЗЕНБЕРГ
Разполагаме с множество начини, чрез които да се опитаме да удовлетворим нуждите си. Сега е важно да оценим тези начини, отговаряйки на въпроса: този начин удовлетворява ли нуждите ми или не?
Когато две деца си крещят едно на друго, целта им вероятно е да бъдат чути и разбрани – дали постигат това? По-скоро не. Ето защо търсим алтернативни начини. Цялата енергия, която обикновено се “разпилява” в гнева, сега може да се използва много по-ефективно: да се потърсят стратегии как всеки да получи това, което е важно за него в момента. Решението в този случай би могло да бъде децата да говорят едно след друго.
Научих колко освобождаващо е другите да те разбират и до какъв вътрешен мир и близост води това. Тази близост често е много по-важна от подредената кухня, например, окосената морава, в крайна сметка спечелената (и в същото време загубена) битка за надмощие. Много често действията остават на заден план. За повечето нужди е достатъчно да бъдат обявени и да им се даде гласност. Тогава често не е необходимо вече да бъдат удовлетворявани.
(Упр. 2) Четирите стъпки на ненасилствената комуникация
Маршал Розенберг предлага четири стъпки, които помагат за насърчаване на взаимното разбиране и усещането за близост.
(3) Наблюдение
“Най-висшата форма на човешката интелигентност е способността да наблюдаваш, без да съдиш”, казва индийският философ Джидду Кришнамурти (1895-1986), като посочва, че именно чрез внимателно наблюдение, без да съдиш, е възможно да опознаеш себе си и другите. Нашето обичайно общуване е изпълнено с оценки, тълкувания, сравнения и присъди: “Ти си нахален!”, “Тук е като в кочина!”, “Сладкишът е същият като този на майка ти”, “Много съм дебел!”, “Винаги работиш извънредно и никога не си тук, когато имам нужда от теб!”
Те са израз на мислите, които имам за себе си или за друго лице и произтичат от субективни възприятия и морални ценности. В споменатите примери сигурно става дума за нужди като ред, сигурност, защита или простота. За съжаление обаче много други нужди остават на заден план, особено нуждата ми от разбиране и връзка. В повечето случаи събеседникът ми реагира на подобни изказвания по начин, който трябва да покаже, че моето субективно възприятие е различно от неговото. Започваме да спорим за това, чий мироглед е правилен: “Виждам, че си смъртно уморен!” – “Не!” – “Напротив!” – Не! – “Да!” …
Повечето конфликти, които възникват във взаимоотношенията, дори не излизат извън рамките на този етап и се изживяват като разочарование, обида и мълчание. Други се изразяват в желанието ни да опитваме с всички сили да накараме партньора си да признае нашия мироглед: “Сега като си легнеш, ще видиш колко си уморен.”
Целта на ненасилствената комуникация е да насърчаваме взаимното разбирателство и да укрепваме отношенията си. За да бъда разбран, бих искал преди всичко да имам възможност да изразя това, което ме вълнува, а не просто да посоча причината. Ето защо първо се опитвам да създам общо ниво, съвпадение на нашите възприятия.
Оценки Наблюдения
“Ти си нахален!” “Ти каза, че баба е дебела.”
“Тук е като в кочина!” “На пода лежат играчки.”
“Сладкишът е същият като този на майка ти!” “Твоят сладкиш ми харесва!”
“Много съм дебел!” “Тежа 75 килограма!”
“Винаги работиш извънредно и никога не си тук,
когато имам нужда от теб “Разбрахме се да сложиш децата да спят в седем часа. Сега е седем и половина, а децата играят в дневната!”
Назовавам конкретното поведение на другия, което ме е предизвикало, за да знае въпросното лице, за какво говоря. Избирам конкретен факт, който мога да наблюдавам, вместо оценка, за да увелича вероятността събеседникът ми да продължи да ме изслушва.
Много конфликти могат да бъдат избегнати още на този етап чрез изясняване на недоразумения или предоставяне на допълнителна информация. Изясняването на този етап би изглеждало по следния начин:
Лице 1 Лице 2
“Винаги закъсняваш!” “Какво имаш предвид?”
“Имахме уговорка за 18.00 часа, а сега е 18,30 часа!” “Днес следобед ти изпратих съобщение, че мога едва в 18,30 ч. Не го ли получи?”
“Не, забравих си телефона вкъщи.”
Формулирането на обективно наблюдение не винаги гарантира, че другият човек няма да го разбере като критика. Може би вече сте се убедили, че изречения като “Караш със 150 км/ч, а е разрешено само със 120” или “Обиколката на ханша ти се е увеличила с 5 см от миналото лято” водят до реакции, които показват, че събеседникът ви ги приема като критика. Ако той не се съгласи с вашата констатация, няма смисъл да го обсъждате и да формулирате по-нататъшни стъпки. Вероятността да бъдете чути е твърде малка. Преди това е по-добре да се вслушате във възприятието на другия човек, да попитате съпричастно какво се случва с него в момента или спешно да изясните с какво намерение сте казали тези изречения. В противен случай някои възприятия, които сами по себе си са обективни, отприщват лавина от критични мисли или думи.
Назоваването на наблюдението служи основно за създаване на обща тема на разговора, който всички водят. Назоваваме конкретно поведение, предмет на наблюдението, за да увеличим шанса да бъдем разбрани – защото искаме да кажем на другия човек това, което ни вълнува: нашите чувства и нужди.
(4) Какво общо има това с мен?
По темата за наблюденията предлагам в семинарите следното кратко упражнение:
Двама души сядат един срещу друг и се редуват да назовават наблюденията си за другия за около минута.
“Виждам, че имаш червени очила.”
“Виждам, че носиш светло син шал.”
“Виждам, че носиш отворени сандали.”
След това двамата споделят, как това е повлияло на тяхното отношение. Най-често отговорът гласи, че това почти не е повлияло на отношенията им и по-скоро е нещо скучно.
Следва втората стъпка на упражнението, която изглежда малко странна и може би води до колебания: сега двете лица споделят наблюдения и съответните интерпретации, анализи, оценки, предположения и т.н.
“Виждам, че имаш червени очила и ми харесват.”
“Виждам, че носиш светло син шал и разбирам, че ти е студено.”
“Виждам, че носиш отворени сандали и смятам, че изглеждаш неглиже.”
Двамата отново споделят, как това е повлияло на тяхното отношение. Често се оказва, че в началото участниците са се чувствали неудобно и в зависимост от това дали са били повече или по-малко поласкани от предположенията и дали биха възразили срещу тях, това е оказало влияние върху отношенията.
Преди да преминем към третата стъпка от упражнението, ще дам кратка информация на групата. Предишните две стъпки създават впечатлението, че говорим за нашия партньор. Вероятно смятаме, че наблюденията ни са “неутрални”, а оценките ни – твърдения за другия човек. Всъщност обаче става дума по-скоро за твърдения за мен, а не за другия. Защо? Задачата беше да назова “моето наблюдение” и “моята интерпретация“, така че става дума за мен. При наблюденията си се съсредоточавам върху онази част от партньора си, която ме вълнува най-много – както в положителен, така и в отрицателен смисъл.
Мозъкът ми възприема около 11 милиона бита (информационни единици) в секунда несъзнателно и само 40 до 50 бита (т.е. 0,00004%) съзнателно3, което означава, че никога не възприемам целия ми партньор, а само определена, съвсем малка част. Каква е тази част определям аз, а не партньорът ми. Виждам очилата, а не цвета на очите, шала, а не блузата.
Това, че намирам очилата за хубави, не означава, че партньорът ми също смята така, както и че му е студено или че изглежда неглиже. Тези оценки се отнасят за мен самия. Те засягат настоящото ми състояние, опита ми, историята ми, моите копнежи и страхове и преди всичко мислите, чувствата и нуждите ми. Виждам това, което познавам и го сравнявам с моя модел. През зимата ми е студено, ако съм навън, облечен само с тънко яке. Това не означава, че и всички други хора правят така. Ако нещо не ми е познато, въобще не го разпознавам или то ме смущава, защото не мога да го класифицирам. Разбира се, понякога това може да събуди любопитството ми. Родителите може би имат негативна оценка за компютърните игри, защото не ги познават от собственото си детство и съветват да се четат книги. По време на моето поколение децата чуваха същите упреци, свързани с телевизията и комиксите. Поколения преди това слушането на радио е било опасно за децата, а преди това романите и още по-рано – четенето като цяло. Да оценяваме не е “погрешно”, по-скоро е естествено. Също така е безсмислено да се обсъждат “правилни” и “неправилни” оценки и “правилни” и “неправилни” наблюдения. Затова пък има смисъл да разпознаваме чувствата и нуждите, които стоят зад тях.
И така стигам до третата стъпка на упражнението: Участниците трябва да си разкажат един на друг какви наблюдения и оценки имат по отношение на тях самите, като обърнат внимание как те въздействат на отношенията.
“Виждам, че имаш червени очила и ми харесват. Аз също забелязвам, че вече имам нужда от очила за четене и се чудя кои ще ми стоят добре.”
“Ти носиш светло син шал и разбирам, че ти е студено.” От сутринта усещам, че ми дращи в гърлото и се притеснявам за здравето си”.
“Виждам, че носиш отворени сандали и смятам, че изглеждаш неглиже.” Сутринта не бях сигурна, какъв ще е дрескодът за семинара и сега се ядосвам, че обух тези неудобни обувки на високи токчета и ми се иска да съм по-неглиже.”
Отзивите за третата задача предимно посочват, че тя е много свързваща.
Събеседникът не чува нито ласкателства, нито критики и вече няма амбицията да се обяснява, да отвръща или да благодари за комплимента, тъй като става дума не за човека с очилата, а за говорещия. Вместо това разговорите бързо стават по-оживени и двамата вече са любопитни да научат повече един за друг.
С въпроса, какво общо има това с мен, стигаме до посланието към Аза и разкриването пред себе си. Щом това се случи, взаимоотношенията се променят. Изведнъж вече не говорим за външни неща, а за самите нас. Това води до свързаност и внимание. Изведнъж има някой, който ме слуша внимателно. Изведнъж аз разбирам сам себе си по-добре. Ако това Аз-послание е саморазкритие, то тълкуването и оценката, както и наблюдението също вече са израз на саморазкритие. Аз решавам върху какво да се съсредоточа и как да го оценя. Ако осъзнавам това – както и след известна практика – мога да възприемам всяка форма на похвала, критика, оценка, обратна връзка, … преди всичко като себеизразяване и така да слушам и интерпретирам с разбиране. Така ми се отдава значително по-лесно да интерпретирам изречения като “Ти си невежа” със “Самотен ли си и искаш да те забележи някой?” или “Вероятно ти е все едно, как изглежда тук!” с “Чувстваш ли се зле и би ли искал заедно да поемем отговорност за това как живеем?”
В този подход има още нещо много ценно за мен. В детските градини и основните училища се наблюдават непрекъснато следните ситуации: “Три годишният Макс се забавлява като удря другите деца. Това трябва да престане най-сетне!” Или: “Паула от 3-ти клас е много затворена, не допуска никого до себе си.” Двете преценки могат да бъдат представени чрез наблюдения: “Когато Макс е ударил някого и му се скарам, той ми се усмихва.” Или: “Вече три пъти я питам, дали има проблеми вкъщи заради оценките, но тя нищо не казва.” И в двата случая вниманието остава върху детето. И в двата случая промяната трябва да дойде от детето. Макс трябва да престане да се бие и да се смее, а Паула трябва да разказва. Така би било добре. Като възрастен се поставям в състояние на зависимост. Чувствам се добре едва когато детето се промени. Екипът в детската градина може да работи нормално, когато едно дете на три години се промени. Прекалено голяма отговорност за тригодишно дете! Ами ако се запитам какво общо има всичко това с мен? Защо ме “задейства” удрянето и смехът? Какво означава за мен като учител това, че даден ученик е необщителен, затворен? Може би няколко въпроса, които задавам и на екипите, ще помогнат за разгадаването на това по-лесно:
Познат ли ми е този модел на поведение, напр. от мен, децата ми, родителите ми?
Тревожа ли се за детето, искам ли да го закрилям?
Тревожа ли се за себе си, искам ли да се предпазя?
Поведението плаши ли ме или съм безпомощен?
Или ме радва, защото самият аз бих постъпил така?
С помощта на тези въпроси педагозите винаги откриват ключа за промяната: “Сега забелязвам, че това поведение ме кара да се чувствам много неспокойна и по цял ден наблюдавам Макс, за да видя кога пак ще удари някого. Много го обичам и се чувствам някак засрамена пред колежките си, когато прави това. Макс сигурно се учудва, че гледам така строго. Предпочитам да наблюдавам хубавите неща, които прави по цял ден и да го насърчавам за тях.”
“Знам, че заради оценките Паула ще има неприятности вкъщи. Наистина съм много загрижена за нея. Когато бях дете, се чувствах по същия начин и мислех, че не бива да разказвам на никого семейните си тайни. Но винаги бях сама. Може би ще разкажа на Паула за себе си, вместо да искам от нея да говори. Може би, като знае, че има някой, който я разбира, това ще й помогне.”
Нека заедно да се упражняваме малко: какво общо имат с мен следните изречения? Защо имат такава сила?
- “Ученикът е адски мързелив”
- “Мъжът ми е работохолик”
- “Дъщеря ми е капризна коза”
Сега ви приканвам да потърсите наблюдения, които водят до тази оценка. Това обикновено показва колко ограничен е фокусът ми и колко малко знам за другия човек, преди още да съм си изградил мнение.
- “Ученикът вече два пъти тази седмица ми каза, че не е писал домашно”
- “Съпругът ми работи всеки ден извънредно, както и през уикенда”
- “Дъщеря ми се връща от училище и тряска вратата на стаята си. Щом почукам на вратата, тя изкрещява: “Остави ме на мира!”
До тази точка вниманието е при другия: тя или той е такава/такъв. Тя или той е виновна/виновен, че не се чувствам добре. Тя или той трябва да се промени, за да се чувствам добре. Самият аз не мога нищо да направя и съм зависим от нея или от него.
Именно това безсилие и зависимост ме карат да оценявам и критикувам събеседника си или да прекратя отношенията. Когато поема отново отговорността за преценките си, излизам от пасивността и вероятно ще открия възможности за промяна. Може би разбирам следното:
- “Сигурно се притеснявам за ученика и съм отчаян, защото не знам как да намеря подход към него и да го подкрепя. Може би утре ще поговоря с него след часа и ще го попитам как се чувства и какво му пречи да си пише домашните.”
- “Може би имам нужда от повече подкрепа у дома и ми липсва контактът със съпруга ми. Довечера, щом децата си легнат, мога да го попитам, дали е съгласен да заведе децата в зоологическата градина в събота следобед, за да мога аз да се погрижа за моите неща, а в неделя всички заедно да предприемем нещо.”
- “Може би свързвам изказванията със себе си и трябва да си изясня, дали това е така или други фактори предизвикват това поведение. Бих искала да бъда част от живота ѝ и да ѝ отделя време за разбиране и емпатия – може би по пътя към най-близката сладоледаджийница.”
Ако следвам тази логика, то всяка оценка, приписаните ми деяния, критиката към мен се превръщат преди всичко в изявление на другия за себе си. Ако успея в ежедневието си да взема това присърце, някои неща вече няма да ме нараняват толкова много и ще мога да създам връзка там, където иначе ще последва дистанция.
По същия начин мога да разпозная, че изявленията на събеседника ми са по-скоро самоизявления, отколкото изявления за мен:
- “Не, ти си досаден, искам мама да ме сложи да спя.”
- “Ей, татко, срамота е, че не можеш да използваш WhatsApp.”
- “Винаги ти ми казваш какво да правя, аз нямам право на мнение.”
- “Вашето дете е впечатляващо/ много надарено/ агресивно/ опърничаво/ невзрачно/ твърдоглаво…”
Ето някои предложения относно изказванията на събеседника ми:
- “Ти правиш вечерния ритуал различен от това, с което съм свикнал. Уморен съм вече и искам да заспя както ми е познато и удобно.”
- “Боли ме и не разбирам защо не можеш да направиш нещо, което за мен е толкова лесно и естествено. Мога ли да ти покажа?”
- “Искам да ме питаш за мнението ми и да мога да решавам и аз. Вече съм голям и мога да нося отговорност. Възложи ми задача, която сам да изпълня.”
- “Общуването с детето ви ме натоварва. Чувствам се разочарована и нямам сили повече. Имам нужда от подкрепа, информация, яснота, сътрудничество, помощ и разтоварване. Нека заедно да помислим как да можем да стимулираме и приобщим вашето дете.”
Нима тези изречения не звучат по-конструктивно?
Чувството
Ако искаме да разберем себе си или да бъдем разбрани от другите, трябва да разгледаме по-внимателно какво всъщност означава “разбирам”. “Разбиране” може да означава, че някой е чул и приел мнения или факти: “Разбра ли правилата?”, “Разбираш ли, че 1+1 е равно на 2?”
В контекста на ненасилствената комуникация “разбиране” означава да разберем какво наистина е важно за нас, какво ни вълнува, мотивира или спира. Търсим контакта между хората и затова търсим живеца в нас.
В това търсене има показатели, които ни посочват до каква степен вече имаме това, от което се нуждаем, или все още го очакваме. Чувствата ни поемат тази задача. Можем да ги усетим физически. Имаме усещане за топлина или студ, стягане или лекота, чувствата могат да предизвикат сълзи или усмивка. Позволим ли това, показваме чувствата си невербално, като се смеем, плачем, тропаме гневно с крак, правим гневни физиономии, мръщим нос от отвращение или се усмихваме щастливо. Разполагаме с почти безброй жестове и мимики, с интонации и сила на гласа, за да изразим ясно пред другите какво чувстваме. Думите са друго средство, чрез което можем да бъдем разбрани по този начин. Понякога са необходими, за да се избегне погрешно тълкуване: “Плача от щастие, а не защото съм тъжна!” Но понякога те са твърде недостатъчни, за да опишат това, което човек изпитва в момента: “Влюбена съм!”
Така че ако искаме да бъдем разбрани, заслужава си да покажем на другия какво трябва да разбере: “Виж какво, сега ти казвам и показвам как се чувствам, защото нуждите ми са удовлетворени или защото не са. Добрите ми чувства означават: важните нужди са удовлетворени. Болезнените ми чувства означават: важните нужди не са удовлетворени.”
Обикновено не сме свикнали да общуваме помежду си по този естествен начин. Свикнали сме да крием чувствата си, особено когато те са израз на неудовлетворени нужди. Дори и тогава, когато нуждите ни са задоволени, обикновено изричаме не повече от “добре” в отговор на въпроса: “Как си?” Това е недостатъчно, за да бъдем наистина разбрани, както и да разберем.
ЧУВСТВО ИЛИ МИСЪЛ?
Често определяме нещо като чувство, което всъщност не изразява почти нищо за нашите емоции, а по-скоро за мислите, които имаме за други хора или неща: “Чувствам се измамен”, “Чувствам се притиснат в ъгъла”, “Имам чувството, че ФК Байерн Мюнхен отново ще стане шампион тази година!” Разбира се, тези изказвания също са израз на удовлетворени или неудовлетворени нужди, но е трудно да бъдат разбрани като такива, защото събеседникът ни ги чува по-скоро като нападка, оправдание или мнение, отколкото като чувство. Мога да се запитам: какво чувствам, когато мисля, че съм използван? Къде в тялото ми се намира това чувство? Може би съм уморен или изтощен?
Когато говорим за чувства, понякога установяваме, че участниците в курсовете ни реагират със силен отпор и страхове. Срещаме изказвания от рода на: “Ако кажа на събеседника ми какво чувствам, това е манипулация!” Какво се крие зад това? Може би хората приемат това за внушение, че са отговорни или виновни за чувствата на някой друг. “Татко не е доволен, защото не си си разтребил стаята!”, “Разочарован съм, защото закъсня”.
Ние също сме на мнение, че при тази форма на използване на чувствата (“Аз съм…, защото ти…”) съществува възможност за манипулация чрез прехвърляне на отговорността за собствените чувства върху детето. Можем да се предпазим от този капан, като се запитаме какво възнамеряваме: дали така искам да обвиня другия за моето нещастие или съм загрижен, дали ще бъда разбран? Чисто “технически” изместваме причината, т.е. думичката “защото”, от наблюдението към нуждата. “Аз съм …, защото ти …” става “Аз съм …, защото имам нужда от …”. По този начин наблюдението се превръща от причина в задействащ фактор. Следователно причина за моето чувство е неудовлетворената ми нужда, а не това, което другият човек е направил или не е направил.
Наблюдението като причина Наблюдението като задействащ фактор
“Разочарована съм, защото детската градина “Детската градина затваря днес
днес затваря в 14:00 часа.” в 14:00 ч. и съм разочарована, защото имам нужда от повече време за себе си.”
“Татко е недоволен, защото не си разтребил стаята си!” “Когато не беше разтребил стаята си, бях разстроен, защото държа на уговорките ни.”
“Разочарован съм, защото пристигна 20 минути “Когато се появи 20 минути
след уговорения час.” след уговорения час, бях разочарован, защото за мен е важно да мога да разчитам на теб.”
“Много ме засегна, като ми отказа.” “Когато ми каза, че искаш да довършиш доклада, бях наранена, защото за мен е важно да сме близки и да вършим нещата заедно.”
Измествайки така нещата, поемаме отговорност за нашите чувства. За мен това е едно от най-ценните прозрения, които са ме осенили благодарение на ненасилствената комуникация: причината за чувствата ми се крие само в мен, в моите нужди. Поведението на някой друг може да бъде в най-добрия случай задействащ фактор, но никога причина. Това, което чувствам, е индикатор за моите удовлетворени или неудовлетворени нужди.
Чувства, които са израз на удовлетворените ми нужди…
радостен безкрайно щастлив изненадан любвеобилен буден доволен весел общителен уверен облекчен трогнат сит жизнен внимателен развълнуван възторжен вдъхновен енергичен освободен миролюбив слънчев безгрижен жизнерадостен любопитен сигурен честит смел ведър блажен благодарен предприемчив оживен свободен развълнуван очарован възхитен страстен развеселен мотивиран удобно обнадежден спокоен изпълнен с очакване приветлив невъзмутим горд вълнуващ се в приповдигнато настроение удивен безгрижен нежен забавен отпуснат сигурен силен съсредоточен
… или на неудовлетворените ми нужди
претоварен мрачен потиснат оголен напрегнат ядосан предизвикан скован гневен нещастен нетърпелив отмъстителен загрижен смърдящ злобен отпаднал неспокоен смутен сконфузен студен несигурен меланхоличен песимистичен разочарован раздразнен слисан скептичен безпомощен объркан жалък стреснат кисел притеснен огорчен незаинтересован изгубен самотен апатичен бездиханен уплашен срамен депресиран отпуснат сърдит отчаян объркан опечален изтощен страхлив изпълнен с омраза победен пасивен малодушен яростен болен отвратен уморен разочарован
уплашен ленив тъжен жалък отвратен завистлив ревнив стресиран уязвим погнусен нестабилен нервен разколебан
Основни чувства, първият език, който децата разбират
Чувствата могат да се разделят на две категории: благосъстояние и дискомфорт (това разграничение ми харесва много повече от “добро” или “лошо”, “положително” или “отрицателно”). Ние изпитваме физическо благосъстояние, когато сме сити, приятно затоплени, отпочинали, здрави и т.н. Емоционалното благосъстояние определяме така: “Аз съм спокоен, релаксиран, отпуснат, доволен, радостен и т.н.” В още по-голяма степен: “Щастлив, ентусиазиран, в екстаз, изключително спокоен.” Тогава моята система знае, че се чувствам добре, няма какво повече да се направи, освен може би да се разкаже на другите за това. Системата реагира по друг начин, ако не се чувстваме добре. Системата ни изпраща сигнали, че имаме нужда от промяна, която можем да осъществим сами или чрез други хора в социалните групи. На физическо ниво чувстваме болка, глад, студ, умора или изпитваме емоции като страх, тъга, гняв, отвращение или уплаха. В тялото усещаме стягане, натиск, жега, потим се, треперим… Тези сигнали нито са случайни, нито индивидуални. Всъщност те повече или по-малко са еднакви при всички хора.1 Auch unsere körperlichen, nonverbalen Reaktionen sind dabei ziemlich identisch. Когато изпитваме страх, усещаме стягане в гърлото, стомахът ни се свива, ходим принудително до тоалетната, погледът ни шари наоколо или е насочен към обекта, който предизвиква страха, или не гледаме в него, а към земята. Сетивните ни възприятия се изострят. Треперим и усещаме как настръхват космите на врата ни. Мъката наистина ни дърпа надолу. Ставаме тежки, всичко става тежко. Ъглите на устата и погледът се спускат надолу, раменете и главата увисват. При гнева е съвсем различно. Краката и ръцете се изпълват с енергия и се напрягат. Свиваме ръцете в юмрук. Стискаме устни и зъби. За да излезе звук от устата ни, трябва да изкрещим. Стомахът ни се стяга, присвиваме поглед, сбръчкваме веждите. Сетивата ни са неспособни да възприемат нещата около нас. Главата ни “пламва”, изчервяваме се. Не виждаме, не чуваме, не чувстваме нищо повече – освен този, който е предизвикал гнева ни. В случай на отвращение стомахът ни се бунтува. Притискаме нос, извръщаме се настрани. От учудване или уплаха разтваряме широко очи. Вдишване кратко въздух през отворената си уста и задържаме дъха си.
За какво служи всичко това? Защо всички се чувстваме повече или по-малко еднакво? Отговорът е прост. Моята теза е, че така общуваме и е логично да използваме един и същ език за целта. По този начин децата могат лесно да бъдат разбрани от родителите и педагозите и да предизвикат социална реакция, дори все още да не разполагат с подходящ речник. Ако детето се страхува и показва целия си репертоар, хората около него знаят, че то се нуждае от защита. Ако е тъжно има нужда от утеха. За гнева е нужно пространство и е по-добре никой да не се пречка на детето. Ако показва отвращение, детето иска да се предпази от нещо неприятно, а когато се страхува, детето се нуждае от информация как да направи преценка на нещо. Последната от шестте основни емоции е радостта. Какво е нужно за нея? Пространство за ликуване, защото е скучно да бъдеш щастлив сам.
Чрез тази форма на общуване децата се научават да оценяват ситуацията, социалната си среда и в крайна сметка себе си. Бебетата и малките деца все още не могат сами да оценяват адекватно ситуациите. Опасно ли е това? Това лошо ли беше? Всичко наред ли е? Те научават това от родителите и другите лица около тях.
Опитвали ли сте се някога да кажете на бебето си, че всичко е наред, докато сте били уплашени и разтревожени? Дали ви е повярвало и се е успокоило или по-скоро е възприело вибрациите ви и самото то е станало неспокойно? И от друга страна: случвало ли ви се е да успокоите детето си, след като първо сте успокоили себе си? Спокойни родители – спокойни деца. По-късно, когато децата се научат да ходят, се наблюдава и следният процес: детето тича и пада. Първо вдига глава, учудено, уплашено. Отваря широко очи и уста, затаява дишането си. Търси с поглед мама и очаква информация как трябва да оцени тази ситуация. Майката извиква – детето започва да плаче; майката се усмихва – детето също се усмихва и продължава да тича.
Ако вече разбираме чувствата, както и сигналите и езика на тялото като средство за комуникация и добавим към това езика, който децата вече са усвоили в предлингвистичния период, това ни помага да се разбираме взаимно (емпатично). В този процес е полезно да сме по-осъзнати по отношение на собственото си благосъстояние и дискомфорт, да разпознаваме моделите в себе си и в другите и да направим това познание достъпно за децата.
Образователни и възпитателни цели2
Детето се учи да борави правилно и отговорно със собствените си чувства и с чувствата на другите хора. Изхождайки от чувството за сигурност и доверие в другите, детето се превръща в самоуверена, самостоятелна личност, способна да контактува и сътрудничи и да се справя конструктивно с конфликти. То се научава да се справя ефективно със сложни ситуации. Това включва следните аспекти.
Емоционално разбиране на самия себе си:
- Осъзнаване и приемане на собствените си чувства, описването им на другите и размишляване над тях
- Познание, че човек може да изпитва различни чувства по едно и също време и че тези чувства могат да бъдат и противоречиви
- Назоваване и описване с думи състоянието на чувствата, разговаряне и разказване на другите как се чувствам
- Допускане на неприятни чувства, активно и ефективно справяне с неприятни ситуации
- Разбиране, че вътрешното преживяване на чувствата и външното им изразяване могат да се различават
- Научаване как изразяването и съобщаването на чувствата въздейства на другите и повлиява взаимоотношенията.
Чувства, настроения и състояния на другите хора:
- Правилно интерпретиране на изказванията и поведението на другите хора
- Познаване причините за чувствата
- Разпознаване и тълкуване на емоционално значими ситуации
- Научаване, че другите хора имат свои собствени вътрешни състояния (мисли, желания, чувства).
Разбиране и съобразяване с другите:
- Контролиране и поставяне на заден план на собствените нужди и желания
- Зачитане на границите и правилата
- Поставяне себе си в ситуацията на другите, готовност за помощ
- Уважаване мнението на другите.
Умения за контакт, взаимоотношения и конфликти:
- Установяване и създаване на контакт с други деца: приближаване към другите, общуване с тях
- Съвместна работа за постигане на общи цели, сътрудничество
- Конструктивно решаване на конфликти, правене на компромиси, работа в екип
- Установяване на по-задълбочени взаимоотношения и приятелства с други деца.
Собствени интереси, нужди и становища:
- Изразяване и самоуверено отстояване на собствените желания, нужди и мнения
- Непримиримост в случаите на несправедливо отношение или допускане, че другите са ощетени
- Поставяне на граници, не допускане натиск от страна на другите.
Допустимо ли е да показваме чувствата си на децата?
Ето че отново задавам моя любим въпрос. Той често е съпроводен от “но това е непрофесионално” и “така ставам уязвим”. Предупредени сте! Възникне ли този въпрос по време на моите семинари, веднага изоставям планираната концепция и отговарям подробно с енергия, която Гунди нарича “кръстоносен поход”.
Краткият отговор на въпроса е следният: не само че е допустимо, а е в голяма степен ваша задача, ваша “работа” е да го сторите! Защо? Как иначе детето да се научи да възприема собствените си чувства и чувствата на другите, ако не с помощта на модел за подражание? Как да се научи на емпатия, ако не чрез конгруентна емоционална връзка? И как, ако не чрез емоционални реакции, детето може да получи социална обратна връзка и по този начин да се ориентира в дадена ситуация? Колко силно реагират децата на “непоказването на чувства” и свързаната с това загуба на привързаност може да се демонстрира по впечатляващ начин с експеримента на „безизразното лице“ (The still face experiment)3(Б. пр. – През 1975 Едуард Троник и неговите колеги представят експеримента на „безизразното лице“.). Тук се наблюдава колко активно дете на около една година общува с майката, действа и реагира, отразява и имитира чувства, изражения на лицето и действия. След кратко време майката се обръща и показва на детето само застинало лице, без емоционални и невербални реакции. Детето реагира веднага, опитва всичко възможно, за да осъществи контакт, изпада в стрес, разстройва се. Когато майката отново “дава признаци на живот”, детето веднага се успокоява. Всеки път, когато гледам този видео материал, осъзнавам колко дълбоко ме вълнува, колко много съчувствам на детето и на майката, колко много изпитвам облекчение, когато контактът “най-накрая” е възстановен след 2 минути. Радвам се и на резилиентността (емоционалната устойчивост, способността да се оцелява в трудни житейски ситуации без трайни увреждания) на детето, което изглежда понася добре процедурата. От друга страна виждам колко жадни са децата за емоционален контакт, когато родители, скрити зад мобилните си телефони, а възпитателките зад маската на дежурната усмивка, не им обръщат внимание или ги игнорират даже в случай на наказание (като т.нар. възпитателна мярка) и ги третират като въздух. Болезнено е!
Когато показваме на децата чувства, не става дума само за отношение и връзка. Така им показваме също как могат да преработват чувствата. Как да постъпвам със страха или тъгата? Какво да направя, ако съм ядосан? Искате ли детето ви да дойде при вас и да сподели, ако има грижи? Или е по-добре да се усмихне и да се държи така, все едно всичко е наред? Трябва ли по-скоро да преглътне гнева си и може би да го насочи срещу себе си или…? Да или какво? Да се справим с гнева не е толкова лесно. Кой от нас познава наистина полезни начини за справяне със собствения си гняв? На моите семинари винаги поставям тази задача: “Как искам детето да се справя с гнева си?” И “Как искам аз да се справя с гнева си?” След това прочитам много отговори за използване на боксови круши, прекъсвания, рисуване на картини на гнева… – а какво правят възрастните? Все още не съм видял боксова круша в учителска стая. Ако знаете успешен и в същото време насърчаващ взаимоотношенията начин, моля, кажете ми го. Самият аз съм в процес на търсене.
Натоварвам ли детето си с моите чувства?
Може би не сте успели да прочетете докрай последните няколко реда, без да се запитате дали няма да обремените и претоварите детето си, като му разказвате за тревогите си. Хм, да, има нещо вярно в това. Детето ви не е нито вашият партньор, нито най-добрата ви приятелка. Целта не е детето ви да ви изслуша със съчувствие, да разбере сложността на проблема, да ви напътства или да стане медиатор. Не, децата, които с фините си сензори усещат така или иначе, че нещо витае във въздуха, трябва да разберат, че това няма нищо общо с тях като деца или че само вие продължавате да носите отговорност. В противен случай децата бързо свързват това настроение със себе си и стигат до идеята, че те са виновни. Или чуват, че това, което техните (съпричастни) сензори са уловили, не е вярно, което може да ги накара да загубят вяра в собствените си възприятия. Така че вместо да казвате: “Не, между мама и татко няма нищо, просто бяхме малко шумни, но се обичаме.” Можете да бъдете по-честни: “Току-що се скарахме и в момента сме ядосани един на друг. И двамата се нуждаем от почивка и време за размисъл. Тази вечер ще поговорим отново. Доверяваш ми се, нали?”
Да показвате чувствата си не означава да изливате чувствата си върху детето
Намерението на човек да не показва емоциите си пред децата произтича навярно от желанието да ги предпази, доколкото “показвам гнева си” не означава “изкарвам си го (яда) на детето ми”. Разбира се, ненасилствената комуникация не иска да раздава опрощение. Напротив, тя отдава значение на отговорността на възрастните към децата. “Как да покажа чувствата си?”, “До каква степен, за какъв период от време, с каква сила на гласа…?”. В горната задача, свързана с гнева, аз също задавам въпроса: “Как искам колегите или партньорите и децата ми да реагират на моя гняв?” Разбира се, не като изпаднат в шок, избягат плачейки и се скрият. Повечето хора в този момент или искат да бъдат сами, или да има някой, който да е съпричастен на страданието им. За да се случи това, трябва да се отнасяме един към друг внимателно и с обич, за да създадем основа за ситуации, при които можем и да си повишим тон.
Амбивалентност, двойни послания, ирония, цинизъм
Мисля, че най-прекият път към детето е да покажа чувствата си, дори да ги назова. Винаги съм очарован от това как децата възприемат ясната, недвусмислена комуникация (т.е. вербалното ми изразяване съответства на силата на гласа, изражението на лицето, позата на тялото). Например, ако видя реална опасност и извикам детето си, то веднага ще ме погледне и ще спре край пътя.
Трудното е, когато посланията ми са неясни, защото аз съм неясен, а още по-лошо, когато казвам едно, а имам предвид точно обратното. Навярно ви е позната следната ситуация: Възнамерявате да заведете детето на ваксинация. От една страна, вярвате на лекарите и сте убедени в необходимостта от ваксинация; вярвате, че всичко ще мине добре и детето няма да се зарази от морбили или някоя друга болест. От друга страна съществува и страхът от това, как детето ще понесе ваксината и няма ли да има вреди от нея. Детето не може да ви отнеме отговорността и няма да се почувствате по-сигурни, като чакате, а в края на краищата да не вземете решение също е решение. Ако се опитате да се покажете увереност пред детето и да скриете страховете си, възможно е то да се разтревожи силно. Детето усеща раздвоението. Не обяснявайте на детето си всички медицински последици в едната или другата посока. По-добре му кажете, че сте раздвоени: “От една страна се радвам, че мога да разчитам на ваксината да си здрав и така всички ще сме спокойни, но от друга страна, се притеснявам как ще реагира организмът ти. Моля те, веднага след това ми кажи, ако почувстваш нещо странно. Е, да, убождането от иглата е неприятно.” (Бъдете честни. Като дете винаги се възмущавах, когато предварително ми обещаваха нещо друго). Може би не само аз съм изпълнен с противоречия по отношение на такива “трудни” решения. Може би децата искат да играят в калта, но съм обещал на някого, че те ще останат чисти. Трябва да отидем на рождения ден на лелята, а на мен изобщо не ми се ходи. Жена ми казва да сложа децата да си легнат, а аз всъщност все още искам да си играя с тях. Можете да проверите колко силно действа амбивалентността с един прост пример. Когато сутрин детето трябва да се облече, за да го заведете в детската градина, казвате обикновено: “Моля те, облечи се, защото трябва да отида на работа!” И по-късно: “Моля те, облечи се, защото искам да отида на работа.” Често децата обичат да ви помагат да избегнете неща, които трябва да направите, но не искате.
Ако даваме на децата си не две съвместими, а две противоречиви информации, ние ги объркваме и така ги дезориентираме. “Можеш да изядеш целия шоколад, не ме интересува, ако после имаш кариес”. Или с намръщено изражение: “Върви да си играеш, а пък аз сам ще измия чиниите!” Децата изобщо не могат да разберат тези изречения. Вероятно те ще усетят, че нещо не е наред – но какво? Като дете най-вероятно щях да направя това, което татко току-що каза: Яж шоколад и отивай да играеш.
Нуждата
Ненасилствената комуникация отрежда централно място на нуждите. Те се смятат за нашата вътрешна подбуда, за двигателя, който ни задвижва. Предполага се, че всичко, което правим, в крайна сметка служи за удовлетворяване на наличните ни нужди, дори когато действията ни привидно са в разрез с тях. Така например дете, което винаги руши пясъчните замъци на другите деца, може всъщност да има огромна нужда да играе заедно с тях, да е част от тях, но е заседнало в твърдото убеждение: “Без друго няма да ми позволят да играя с тях” – и това наистина ме наранява! Да разруши замъците на другите е най-добрата форма, с която детето разполага, за да изрази тази болка. Тъжно, нали? Малка е вероятността детето да бъде разбрано и приобщено при подобно поведение. По-успешно би могло да бъде, ако другите узнаят какво в действителност се случва, а именно: “Сам съм и ми се иска да си играя с вас.”
Според нашата дефиниция разбираме нуждите като универсални. Приемаме, че всички хора в света имат еднакви нужди. Назоваваме нуждите си, за да увеличим шансовете да бъдем разбрани.
Да вземем например нуждата от принадлежност: построяването на пясъчен замък с децата е начин за удовлетворяване на тази нужда и в момента навярно е предпочитаният начин, но не е единственият. Детето може, например, да играе на гоненица с други деца. Винаги съществуват различни начини за удовлетворяване на дадена настояща потребност.
Ето защо по наше мнение конфликтите не възникват на нивото на нуждите. Дори и тогава, когато изглеждат противоречиви: майката има нужда от почивка от стреса, детето иска да играят. Докато свързваме нуждите си с конкретни представи, е трудно да отдадем дължимото и на двете страни. За майката почивката може би означава да лежи удобно на дивана и да чете книга, а за детето играта се изразява в битка между динозаврите в хола. Но това е само една възможност за почивка и игра едновременно. Двамата биха могли също така да отидат в различни стаи, да пускат заедно хвърчила, да се разходят в гората…
Според Гьоте нуждите могат да бъдат отнесени към две основни теми: “корени” и “крила.” (Б.пр. “Има само две трайни завещания, които можем да се надяваме да дадем на децата си. Едното от тях е корени, а другото – крила.” Йохан Волфганг фон Гьоте) Според Гералд Хютер това са “връзка” и “растеж”. Маршал Розенберг разпределя нуждите в седем категории: Връзка, добро физическо състояние, откровеност, игра, мир, независимост и смисленост. (виж www.cnvc.org). Аз от известно време използвам четири категории, които наричам житейски теми. Те са разработени въз основа на разнообразен опит в процеса на работа. Установих, че винаги се появяват следните теми:
Аз съм желан, Аз имам място, Аз съм подкрепян, Аз съм жив.
Когато една от тези теми е налице, настъпва особена тишина. Когато попитам: “Това ли наистина е важно за теб, да бъдеш истински желан/добре дошъл?”, в отговор чувам едно “да”, което сякаш идва от особено дълбоко място, може би дори от подсъзнанието. Сякаш докато са търсили нуждите си са стигнали до истинската същност и са влезли в контакт с първичния си копнеж. Наричам ги “житейски теми”, защото те са важни от самото начало и впоследствие могат да се превърнат в централни теми на живота.
“Аз съм желан (добре дошъл съм)” може би е една от темите, с която много от нас се запознават още с раждането си. Безброй ритуали по цял свят посрещат децата с добре дошли на земята, в семейството, в общността. Може би са онези желани деца, които са се родили на правилното място в правилното време. Хора, които носят това съзнание в себе си, се проявяват в групи по особен начин. Те просто са там. Те посрещат другите открито и с усмивка, желани гости са и са открити домакини.
Има хора обаче, които още в началото не изпитват чувството “добре дошъл”. Например, ако трябва да се вземат предварително медицински мерки или раждането на дете не се вписва в житейската ситуация на майката или родителите. Възможно е да установят на по-късен етап от живота си, че каквото и да правят, не са желани. Те се чувстват отстранени и отхвърлени. Може би изпитват усещането, че не са достойни да бъдат обичани или че трябва да направят нещо, за да бъдат желани. Те носят огромни подаръци, когато отиват на гости или готвят прекалено много, когато посрещат гости. Може би в детска възраст преживяват ситуации, когато не са добре дошли в групите. Или са подложени на тормоз в училище и смятат, че нещо не е наред с тях или че трябва да направят нещо, за да бъдат приети. От друга страна е възможно да използват заплахи: “Ако не ме допускаш да играя и аз, вече не си ми приятел” или се вкопчват, защото винаги очакват да бъдат отритнати.
Един израз като “Добре дошла, Айше, радвам се, че си тук!” може да подхрани копнежа за желано приемане. Приятелският поздрав, контактът с очите, произнасянето на името имат благоприятен ефект. Да посрещнем детето с желание, независимо от това, дали в момента е чисто или мръсно, щастливо, тъжно или ядосано, с добри или лоши оценки, прибрало се навреме или със закъснение – това му показва, че е добре дошло. От детска градина, започнала да посреща родители, пристигащи сутрин със закъснение, с думите “Добре дошли, радваме се, че вече сте тук!” научих, че това има невероятен ефект върху отношенията между екипа и родителите. Настроението е по-добро, а родителите стават по-точни.
“Аз имам място” в моето семейство, в групата, в сърцето на другите, на земята. При много деца, а също и при възрастни, имам впечатлението, че те имат свое определено място в този свят. Те навлизат в пространства, заемат място, поставят граници, но могат и да създават пространство за другите, без да изпитват недостиг. Те са там. За други това е трудно. Понякога те сякаш не присъстват или въобще не забелязваме липсата им. Големият им страх е да не бъдат видени или чути. Тази тема също може да окаже влияние на много ранен етап. Има ли наистина място във вече съществуващата семейна система? Дали констелацията от братя и сестри все още оставя свободни места? Или във всяко отношение детето е твърде много – или твърде малко? Или пък има място, но за някой друг, защото родителите може да са искали момиче, но сега тук има момче. Някои деца постоянно търсят своето място или започват да се борят за него. “Това е мое!” Или “Но аз бях тук пръв”, което се превръща в постоянна тема. Други се определят по-скоро според това колко пространство дават, колко са склонни да пропускат, доколко се отказват от собствените си граници и са на разположение само на другите. По-добре да страдат, отколкото да кажат на някого “не”.
Да имам свое място, пространство за себе си, което ми дава сигурност и защита, където мога да се развивам, на мен самия ми дава голяма стабилност. От една страна, това място трябва да се разбира пространствено, например имам ли стая, която мога да подредя, както пожелая, и мога ли да реша кой да влиза и излиза? Или: Имам ли точно определено място на трапезата, в училище, работно място, местожителство? От друга страна става дума за отношение, с въпросите: Има ли място и за мен, интересува ли се някой от мен, изслушва ли ме някой, вижда ли ме някой, важа ли и колко място си позволявам и заемам? По време на семинарите за родители винаги повдигам темата за това, че искаме да позволим на децата да имат собствена детска стая, но стаите на родителите обикновено са общодостъпни или чисто функционални, като дневна, кухня, спалня, офис или работилница. Също така обичаме да им дадем пространство за развитие и ги водим на футболен турнир, урок по езда или детски рожден ден. Колко време отделяме за уикенд за двама, за време с приятели или просто за четене на тази книга? Децата ни вече са пораснали и са отишли да следват на друго място. Имаме достатъчно място. Задачата е да определим по нов начин своето пространство и свързаните с него роли. Любопитен съм.
“Аз съм подкрепян” отразява първичното доверие, с което хората се раждат. Те вярват, че всичко е наред, че чашата е наполовина пълна и винаги ще падат на краката си. Подкрепяни са от семейството, структурите, от добрия Господ. Други, напротив, нямат доверие. Може би още в ранна възраст са били лишени от подкрепа или не са могли да се доверят. Те се застраховат и се опитват да постигнат сигурност и контрол. Вместо да бъдат поддържани, те сами се държат. Здраво държат всичко. Някои се домогват до доверие чрез контрол – това със сигурност е полезно, когато се питате дали ютията е изключена. Но не е толкова лесно, ако въпросът е обичан ли съм. Някои развиват “антени”, за да усещат навреме какво се случва с другите. Като умение за емпатия това е полезно и обвързващо, като алармена система за самозащита – много полезно, но не много обвързващо.
Това, от което се нуждаят хората, за които този въпрос е важен, са корени, които да ги държат. Това са стабилните семейни и групови системи, добра комуникация, ритуали, ясни ценностни системи, които се прилагат в живота, надеждност във взаимоотношенията и действията, порядък в ежедневието и общуването.
Според мен “Аз съм жив” е четвъртата голяма житейска тема. Обратното на това не е физическата смърт, а въпросът: “Живея ли моя живот или живота на другите?” Например, дали съм такъв, какъвто са ме искали родителите ми? Свиря ли на пиано, защото е моя страст или защото изпълнявам мечтата на родителите ми? Дали съм послушно дете, добър ученик, успешен бизнесмен, примерен зет, добър баща, защото някой се гордее с мен или защото искам да съм такъв? Играя ли главната роля в живота си или – както казва Уди Алън – играя само поддържаща роля в мечтата на някой друг? Усещам ли себе си – както радостта, така и гнева си? Като дете играя ли с по-малките си братя и сестри, защото ми харесва, или защото копирам ролята на майка си? Като възрастен човек, дали правя секс, защото ролята на пола ми го изисква или защото искам да изживея чувства със себе си и партньорката си? Дали пиша книга, защото редакторката ми го иска или защото изразявам това, което е важно за мен?
Никак не е лесно да живееш живота и да бъдеш човек, вместо да изпълняваш наложени роли. Като си задавате въпроси, чрез които изучавате себе си, може да постигнете това: “Какво общо има това с мен?” или “Каква полза имам от това?”. Мога да подкрепя дете, което идва при мен и ми свири на пиано, и да го попитам: “Гордееш ли се , че се справи толкова, колкото можеш?” или да изразя моето уважение към него: “Щастлив съм да чуя музиката и съм ти благодарен, че споделящ с мен това прекрасно съкровище.”
Не възпитаваме ли по този начин децата като егоисти?
Да, защото според нашето разбиране за ненасилствена комуникация егоцентризмът и любовта към себе си са основна предпоставка за алтруизъм, загриженост за общото благо и любов към ближния. Само когато възприемам и обръщам внимание на своите нужди, ще имам сила продължително да се грижа за нуждите на другите.
Не, защото самите нужди не са свързани с един отделен човек, следователно не и с мен, а с човечеството и универсалното. Нуждата ми от мир и закрила е наистина удовлетворена само когато навсякъде по света има мир и закрила.
Една от най-важните нужди, които всички ние имаме, е да допринасяме за благосъстоянието на другите. Ако не беше така, нямаше да отглеждаме деца и да губим контакта с родителите си. Нямаше да задържаме на непознати вратата отворена, нямаше да предлагаме на по-възрастните хора място в автобуса, нямаше да има художествена изложба или музикални събития. Никой нямаше да бъде учител, лекарка, полицай, възпитателка, акушерка, пастор и т.н. Аз също не бих написал тази книга!
Също така: Има ли нещо по-хубаво от това да видиш блясък в очите на някого и да знаеш, че си допринесъл с нещо за това?
“Яж, за да се чувствам добре” – Нуждата от храна?
Всички хора имат нужда от храна. Кърма, бебешка каша, ориз, рибни пръчици, хамбургери, ориз, печено свинско, наденички от тофу, ориз, торта Сахер, малинов сладолед, ориз, омари, кок-о-вен (петел с вино), ориз, сашими, севиче, ориз.
Неудовлетворена нужда = чувство на глад.
Удовлетворена нужда = чувство за ситост.
Храната е основна нужда.
Готово.
Готово?
Да, ама не е толкова просто. На специализиран симпозиум, посветен на училищната храна, изнесох лекция под надслов “Яж, за да се чувствам добре – или защо иначе децата трябва да ядат грах?” Докладът бе посрещнат с голям интерес и бе посветен на темата за храната, възпитанието и взаимоотношенията в училище от гледна точка на ненасилствената комуникация.
Доброто дете се храни добре! Добрата майка готви добре! Това може бързо да постави основите на връзка, която се измерва с количеството изядени кнедли: “Ям, за да се чувстваш добре!” или детето научава, че може да успокои лошите си емоции с шоколад: “Ям, за да се чувствам добре.” Дали в такъв случай храната все още е само нужда или приемът на храна е стратегия за задоволяване на различни нужди, като любов, уважение, самонаграждаване, принадлежност…?
Ако ставаше дума за самата нужда, едва ли щяхме съзнателно да предизвикаме липсата. Диетите, гладуването и анорексията не биха имали смисъл. “Между Пепелна сряда (началото на Великите пости) и Великден се отказвам от уважение и признание.” или: “На Коледа получих толкова много любов, че сега до Нова година няма да я приемам повече!” “Напоследък получавам много внимание. Трябва спешно да направя така, че отново да бъда игнориран!” Или: “През 2016 г. 68% от американците са били преизпълнени с почтеност, проява на уважение и внимание.
Ясно е, че храната е нещо повече от сбора на въглехидратите, мазнините, протеините и минералите. Храната е отношение и връзка. Ембрионът се храни чрез пъпната връв. Майката и детето са свързани. Скъсването на пъпната връв след раждането е първата стъпка към независимостта на детето. “Скъсването на пъпната връв” с юношите в пубертета и отделянето на младите хора от дома на родителите често пъти се превръща в драма. В детските градини “храната” е популярна конфликтна тема. Въпреки правилото “без сладкиши”, в кутиите на малчуганите непрекъснато се намират млечни блокчета (KINDER Milch-Schnitte), плодови млека и сандвичи с нутела. Родителите с каквото и да е образование са напълно способни да прочетат списъка със съставките. Трудно е да се намери разумно обяснение за това. Родителите изглежда са имунизирани срещу съветите на специалистите по хранене. От емоционална гледна точка поведението е по-лесно за разбиране. Родителите искат децата им да се чувстват добре и да са щастливи. Особено щастието по-лесно се постига със сладкиши, отколкото с пълнозърнест хляб. “Когато детето ми е добре, и аз съм добре. И съм добра майка, ако то яде домашно приготвената или купена от мен храна. Преди да затворя кутията, я напълних с цялата ми любов. Така съвестта ми е чиста, че не мога да бъда с детето си и го оставям при чужди хора.”
Julie Critchlow става лице на съпротивата. Когато през септември здравословното хранене става задължително в училищните столове в Обединеното кралство, тя започна кампания за спасяване на децата, които сега “гладуват”: Заедно с още две майки тя пренася колички с хамбургери, чипс и сандвичи до училището в Ротерхам, Южен Йоркшир. Във всяко междучасие. Първоначално те хранят през оградата само своите деца, а по-късно продават храната на до 60 ученици на ден. “Те не искат да ядат скъпите нискомаслени боклуци”, недоволства Critchlow в британската преса. Колежката й по протест Sam Walker не прояви разбиране към ангажимента на телевизионния готвач Джейми Оливър, благодарение на когото новото меню изобщо стана възможно: “Той принуждава децата ни да станат по-придирчиви към храната.” Дали става дума за нуждата от “храна”, или за нещо съвсем друго?
Емоционалността на дискусиите за сладкишите или бързата храна, на които ставам свидетел, е същата, с която се сблъсквам, когато става въпрос за органична, вегетарианска или веганска храна за деца. Разбира се, тази храна е по-здравословна и все пак смея да твърдя, че не е става въпрос единствено и само за храната като такава.
Искате да знаете стратегия, за да направите хората щастливи: »Eat their food and enjoy it!« (Яжте храната им и й се наслаждавайте!)
Маршал Розенберг
Молбата
Молбата е нашият подарък към друг човек, за да му дадем възможност да обогати живота ни. За целта е много полезно за него да знае каква е целта (като му кажа нуждата си), колко е важна за мен (като опиша чувството си) и най-вече какво точно може да направи сега. Вместо да кажа: “Храни се прилично!”, казвам, например: “Докато се храниш, два пъти стана от масата и ядеш с пръсти. Започвам да се ядосвам, защото искам да се насладя на храната. Моля, седни на стола и използвай вилицата. Разбрахме ли се?”
Прилагането на следните критерии е успешно:
# Изказвам молба, която отговаря на нуждата ми. (Ако имам нужда от спокойствие в супермаркета, едва ли ще го постигна, като предложа на детето ябълка вместо гумени мечета. Може би ще е по-подходящо това: “Отиди да разгледаш играчките. Не мърдай обаче оттам, докато не дойда да те взема.”)
# Молбата е конкретна, а не абстрактна (“Огледай се наляво и надясно и ми кажи, дали идва кола”, вместо “Внимавай”).
# Тя е формулирана позитивно, т.е. казвам това, което искам, вместо това, което не искам (“Дръж се за ръката ми” вместо “Не тичай през улицата”).
# Тя може да бъде изпълнена (“Сега ми кажи, моля, какво ще направиш, ако момчето отново ти вземе лопатката” вместо “Следващия път първо поговори с него, моля”).
# На молбата може да се отговори с “не”.10
Докато гледам на молбата си като на подарък, за мен е лесно да бъда отворен за “не” от страна на другия човек. Още повече: Ще съм благодарен, ако сега ми каже, че не желае да изпълни тази молба. Така той ми дава възможност да намеря други молби или други хора, към които да отправя искането си. Целта ми не е дадено лице да направи нещо конкретно, а нуждата ми да бъде изпълнена. Мога и сам да намеря начини да задоволя нуждата си.
По-долу ще намерите няколко примера за това как стандартните изречения могат да бъдат преформулирани по ненасилствен начин. Тук се опитах да намеря разговорния език, който не звучи толкова тромаво, колкото граматически “правилната” версия.
Изречения, които децата чуват непрекъснато | Примерни изречения, които децата могат да възприемат по-лесно (на говорим език) |
Не се превземай!
(детето стои на ръба на басейна и не иска да скочи във водата) |
Чакам те, а ти не се осмеляваш да скочиш и на мен ми става скучно, защото искам да си играя с теб във водата. Моля те, отиди до стълбата и ела във водата. |
Не можеш ли да си по-внимателен?
(чашата с вода е паднала) |
Упс, водата е на масата. Малко се уплаших, а бих искал да се нахраня спокойно. Моля те, вземи кърпа и попий водата. |
Побързай, ако обичаш!
(искам да заведа детето в детската градина) |
Време е вече да тръгваме за детската градина и започвам да се изнервям. Бих искал да се справим добре заедно и да пристигнем навреме. Ще ми помогнеш ли, като сега бързо обуеш обувките си? |
Учи повече! (макар че е учило, детето е получило лоша оценка) | Мисля, че е много жалко, че си получил такава оценка въпреки ученето. Ще се радвам да ти помогна за следващия път. Нека да помислим заедно как да учиш така, че да запомняш по-добре, напр. да повтаряме новите думи, докато скачаш на батута 🙂 |
Никога повече не прави така! (детето драска черта върху рисунката на другарчето да себе си и му се присмива с приятел) | Ще се ядосам не на шега, ако видя, че драскаш по рисунката и се смееш, защото не искам да се отнасяш така с другите. Моля, донеси нов лист за другарчето ти и хайде да видим какво да направите заедно, за да се забавлявате. |
Само да те хвана! (страхувам се, че детето ми пуши трева) | Знам, че не мога да го предотвратя. Искам да поговорим как се отнасяш към наркотиците и какво аз мисля за тях. Кога имаш време? |
Замълчи най-после! (детето говори, докато телефонирам) | Разговорът (по телефона) е много важен за мен. Трябвам ли ти спешно или можеш да се обърнеш и към мама? |
Дръжте се прилично, ако обичате! (по време на пътуване с колата Леон дърпа куклата на сестра си и тя започва да плаче) | Трябва да запазя спокойствие и да внимавам за движението. Леон, върни, моля, куклата на Клара и ми кажи, какво искаш. |
Помисли за грешките си! (детето е получило забележка в училище) | Ще се радвам да ти помогна да избегнеш проблемите. Нека заедно помислим как се е стигнало до това и какво друго можеше да направиш, за да избегнеш такава глупава забележка. (Това е основателна оценка на Гунди (казва Гунди :-)). |
Защо децата (и другите) казват “не”?
Родители и преподаватели непрекъснато казват: “Но ако поискам нещо, детето може да каже и “не”. Да, така е! Децата могат да отговорят така и в случай, че не ги молим за нещо определено. Не можем да ги принуждаваме, но се нуждаем от тяхното съдействие – поне ако искаме да се научат да го приемат за своя отговорност в някакъв момент и да останат във връзка с нас в този процес.
За да разбера същността на това “не”, питам участниците в моите семинари защо децата и младежите го казват и често чувам следните отговори:
- “Иска да ме провокира.”
- “Иска само да спечели вниманието ми.”
- “Принципно е против това.”
- “Очертава граници.”
- “Не признава авторитета ми.”
- “Иска да ме ядоса.”
- “От мързел.”
- “Не му пука за нищо.”
- “Не му пука за мен.”
Въпреки дългогодишния ми опит с ненасилствената комуникация познавам тези реакции и знам, че всяко от тези предположения мигновено се превръща в моя истина и реагирам на тях както винаги. Дразня се, защото в края на краищата не се оставям да бъда провокиран и дори не забелязвам, че вече съм провокиран. Казвам си, че вниманието е последното нещо, което искам да обърна на това “неправилно поведение” (но от обучението на кучета научих, че не бива!). Пренебрегвам го напълно и в никакъв случай не подсилвам негативното поведение. Ако детето е принципно против и не признава авторитета ми, вече ще го науча на моите принципи и правила. Харесва ми да го ядосвам, в края на краищата, това дразни и мен. Ако детето е мързеливо, го “подбутвам” (разбира се, само вербално). А ако не му пука за нещо или за мен, обяснявам или показвам на детето какво трябва да е важно за него.
И също така смятам, че това е битка за власт, започвам да се боря, виждам, че детето се включва в битката – и вече имам потвърждение, че за него всичко е било битка за власт.
И обратното, когато попитам родителите или педагозите защо всъщност казват “не” на децата или младежите, чувам съвсем различни причини. Предимно “добри” причини. Причините, добре обмислени, са свързани с правилата или образованието и са насочени към задоволяване на нуждите. Откъде идва тази разлика? Възрастните различни ли са от децата? Или просто възрастните правят различни предположения за децата? В едно училище Монтесори попитах медиаторите защо родителите и учителите казват “не”. Отговорите бяха: “Много са мързеливи”, “Искат да ме ядосат”, “Винаги са против всичко”, … Не бяха ли точно това предположенията, защо децата казват “не”?
Но вместо да започваме дискусия “правилно или неправилно”, бих искал по-скоро да разгледаме въпроса кое е по-полезно, за да възстановим контакта или да продължим да общуваме с децата и младежите. Като първа стъпка им препоръчвам да премахнат въпроса “защо” от речника си. Този въпрос почти неизбежно ги отдалечава от връзката и ги насочва към осъдително мислене.
По-добре задайте на себе си, а може би и на по-голямото дете въпроса: “Какви нужди се опитва да задоволи детето?” Или “На какво казва “да”?” Маршал Розенберг казва кратко и ясно: “Зад всяко “не” на молбата ти се крие “да” на моята нужда!” (В този случай е важно да се разбере, че отказът на молбата ти не означава казване “не” на теб, а на използваната стратегия). За да разберете същността на “не” малко по-лесно и по-диференцирано, искам да ви предложа следните идеи:
- Езикът като израз на самоувереност
Малкият Макси пита в супермаркета, дали може да получи една опаковка гумени мечета и получава веднага отговор “не”. Аз сигурно бих добавил: “Пак ще ядеш сладки неща и после вкъщи няма да си гладен!” След десет минути таткото и детето си тръгват от супермаркета с една опаковка гумени мечета в пазарската чанта.
Какво научи детето? “Не” не означава винаги отказ. Понякога е така, понякога е точно обратното, друг път – не се знае. По този начин и то използва реакциите на казаното “не”. “Искаш ли карфиол?” “Не”. И изведнъж детето трябва да опита една хапка. Децата научават много бързо от нас, че думата “не” понякога означава нещо, а понякога не означава нищо. И те прилагат това на практика като част от езиковото си развитие – искат да изпробват нещата. Когато децата казват “не”, може би първоначално не става дума за съдържанието на думата, а за въздействието й. Те пробват, за да видят какво ще се случи.
Спомням си, че когато беше на 2-3 години, дъщеря ни винаги казваше “не” на предложения, които знаех, че обичаше да прави. “Да отидем ли на езерото?”, “Ще дойдеш ли с мен на пазар?”, “Обичаш ли да рисуваш?” Тя със сигурност не го правеше, за да ме нервира или да ме води за носа. Може би по-скоро свързваше важни стъпки от социалната интерактивност с езика. Правя ли впечатление? Важа ли?
Просто попитайте детето си, дали точно сега иска да си играе на играта “не”.
- Детето не ме е разбрало
Възможно е, ако децата не правят това, което искаме или за което ги помолим, причината да е, че не ни разбират. Ето няколко основания за това:
а) Нищо не съм казал
Една от основните причини, защо децата не правят това, което искаме, може би е, че изобщо не сме им казали искането си. Основанията за това вероятно са “Ама това се разбира от само себе си”, “Всеки го знае”, “Децата на тази възраст трябва да го знаят”. Това, което може би забравяме, е, че децата все още не разбират колко сложен е животът, както смятаме ние и че децата също имат различни нива на развитие, дори ако техните връстници отдавна са разбрали какво искам.
б) Не исках да изисквам
“Преди да съм казал какво искам, по-добре да не казвам нищо” или “Преди детето да изпълни желанието ми, по-добре само да разбере какво може да прави”. При тази нагласа почти със сигурност получавам отговор “не”. За съжаление така не оставям възможност на детето да кажа “да” на каквото и да е било. С молбите си позволяваме на децата да участват в нашия репертоар, в съкровищницата от преживяванията ни, като им показваме как могат да обогатят живота ни и какви възможности има за задоволяване на нуждите. Лишаването им от това не е от полза нито за отношенията ни, нито за обучението и израстването на детето.
в) Не исках да трябва да моля за нещо
“Ако наистина ме обичаха, щяха да знаят какво искам”. Чудесно изречение, когато искам да си докажа, че децата ми не ме обичат, защото не си подреждат стаята. Това желание за благоволението на другия – до степен на зависимост от същото това благоволение – служи безпогрешно за създаването на чувство за вина и срам в семейната система. То не е много подходящо за изграждане на връзка. В същото време това желание може да покаже колко несигурен и уязвим съм в момента и нуждата ми да бъда обичан и да съм значим точно сега е в криза. Колко жалко е, че в тази ситуация се надявам някой да види това, вместо да ми го покаже.
г) Използвах повече от 40 думи
Обратното на това, да не казваме нищо, е да казваме прекалено много. Възрастните могат да разберат и обработят около 40 думи като съобщение. Децата – по-малко. Всичко след това, в смисъл на “казвал съм ти го хиляди пъти”, просто се изпарява. За да бъдеш разбран, повече помага и има смисъл девизът: Говори от сърце, но кратко!
д) Детето не разбира думите ми
В някои фази на езиковото развитие отделните думи придобиват толкова голямо значение, че щом детето чуе непозната дума в речта, целият процес на разбиране секва. Изречената така молба: “Когато казваш, че учителят е глупав, не ми е приятно, защото интегритетът е важен за мен…” вероятно няма шанс, докато странната дума, започваща с “и” не бъде обяснена. Ето защо децата често казват “А?” в този момент. По-разбираемо би било: “Когато казваш, че учителят е глупав, не ми е приятно, защото ценя всички хора и смятам, че се опитват да те разберат. Моля, кажи ми какво е направил учителят, че го смяташ за глупав.”
е) Детето не ме разбира какво му говоря.
Ще подпишете ли договор, написан на китайски? Аз не бих го сторил. Защото не знам, какво пише в него. Така вероятно се чувстват и деца, за които нашият език не е матерен. Имам предвид не само деца на емигранти, а също така и тези, които не разбират диалекта на баба. В тези случаи “не” не е израз на свобода или липсващ респект, а по-скоро защитна реакция да кажат “да” на нещо, което не разбират или не познават.
ж) Детето реагира на несловесното ми общуване вместо на вербалния език
Каквото и да кажа, особено на децата, невербалният израз често има много по-голямо значение от вербалната комуникация. Фините антени на децата понякога възприемат истинските ми изявления или искания, дори когато казвам обратното. “Не бой се, другите деца няма да те ядосват повече, след като днес говорих с учителя.” Вместо това можем да бъдем напълно честни: “Надявам се, че след разговора нещо ще се промени, но в същото време се притеснявам, че другите ще те ядосват, ако бъдат наказани. Искам да се разбера с учителя, как смята да използва информацията. Можеш ли да участваш в това?”
з) Посочил ли съм задействащия фактор/наблюдението?
“Разчисти тази кочина сега, моля те!” не действа не само защото не е истинска молба, а и защото няма никаква връзка с детската стая. Пред вътрешното око на детето веднага се появява една кочина с розови прасенца и детето се отправя на вълнуващо пътешествие в царството на фантазията. За да се съсредоточи то върху това, което мама иска в момента, би било по-полезно да започнете с ясно наблюдение: “Виж, тук са играчките ти Лего, а тук са дрехите ти за спорт (детето вече следи с очи и знае за какво говори мама). Искам да изчистя с прахосмукачката и мястото трябва да е свободно. Моля те, прибери играчките Лего в кашона, а дрехите сложи в коша за пране.” (Внимание: В тази молба има две искания: “сега” и “подреди”. За повече яснота: “Моля те, прибери играчките Лего в кашона, а спортните дрехи сложи в коша за пране. Можеш ли да го направиш сега?”
и) Чу ли ме детето? Вниманието му беше ли насочено към мен?
Прекрасно е, когато децата могат да се концентрират изцяло върху техните неща и не се разсейват от нищо и никого. Единствено важни са задачите по математика, упражненията по пиано и глаголите по латински. И когато ги викам за ядене. Разбира се, това го чуват. Но какво от това, ако децата са напълно погълнати от тяхна игра, книга или филм. Кой всъщност решава, върху какво си струва да се концентрират и върху какво не? Кой решава, какво е важно или по-важно в този момент? Така или иначе: Когато имам нужда от внимание и помоля детето за нещо, първо е добре да се уверя, че детето ме е чуло и разбрало. Но не с викове или словесен непрекъснат огън. Контакт с очите, обръщане към детето по име, докосване на рамото – и то вече знае, че говоря с него.
Вероятно има още причини, поради които децата не разбират молбата ми. Най-лесният начин да разбера дали “не” се дължи на неразбиране, е да задам въпроса:
“Кажи ми, моля, какво разбра” или: “Покажи ми, моля, какво разбра”
- Детето действа, за да задоволи своя важна нужда
Като казва “не”, то задоволява своя важна потребност и неговият отказ означава “да” по отношение на собствените му нужди. Докато пишех тази книга, това се случваше често. Децата идваха и питаха: “Ще поиграеш ли с нас?”, а аз отвръщах: “Не”, макар че всъщност исках да кажа: “Писането сега ми върви много добре и искам да продължа работа.” Когато сам се запитам, защо казвам “не” на нещо, обикновено намирам добра причина за това: Моя потребност (или поне нещо подобно), която смятам за абсолютно важна. “Мога ли още да поиграя?” – “Не, защото сега искам да те заведа в детската градина.” – “Не, защото имам нужда от спокойствие.” – “Не, защото сега искам да е подредено и трябва да разчистя.” Приемам своята нужда за важна и искам да я задоволя. Това обаче не бива да означава, че нуждата ми е закон и да се изразява например така: “Трябва ми ред! Ако обичаш, разтреби веднага! И без възражения!!” Вместо това убеждавам себе си и детето, че нуждата ми е спешна и питам например: “Разбра ли какво имам предвид сега?” Или отбелязвам, дали причината е в искането: “Кажи ми, какво ти пречи да го направиш?” В резултат на това вместо вечната дискусия може да се получи диалог, конструктивен разговор, който дава яснота и на двете страни. По време на разговора може би ще осъзная, че детето ми също има нужди, когато казва “не”.
Колко важни са нуждите на детето и колко важни са тези на родителите?
Ненасилствената комуникация не познава йерархия на нуждите, разделение на “важни” и “по-малко важни”, нито въпроса чии нужди са по-важни. Тя предполага, че всички хора имат еднакви нужди и искат да бъдат оценени по един и същи начин. Трудно може да се даде еднозначен отговор на въпросите: “Има ли нужда детето ми от повече свобода отколкото структура?”, “Любовта по-важна ли е от храната?”, “Покой или движение?”, “Емпатия или откровеност?”, Последователността или важността се определя от ситуацията и от това коя нужда е по-силна в момента. Това води до определяне на нуждата, която да бъде удовлетворена приоритетно. Детето иска да играе (игра, самостоятелно решение), аз искам да го заведа на детска градина (ангажимент, самостоятелност). От субективна гледна точка на детето, а също и на родителите, обикновено се дава най-висок приоритет на собствените нужди. Детето настоява да довърши играта си, а аз – да тръгваме веднага. Това, че и двамата казваме “не” на стратегията на другия, поражда конфликта. На ниво нужди е ясна важността. Всички ние едва ли разграничаваме важността на “игра”, “самоопределяне”, “ангажираност” и “автономия”. Но въпросът за това кои нужди са приоритетни сега (в 8:30 ц. сутринта) е много важен. В ежедневието вероятно това са нуждите на родителите, които са по-опитни в оценката на сложността на ситуацията и последствията от действията.
Даването на приоритет на изпълнението обаче не означава да се пренебрегват нуждите на другия. Потребностите трябва да бъдат чути, а не непременно удовлетворени. Напълно разбирам и оценявам желанието на детето да играе, но просто не съм съгласен това да се случва под тази форма сега. “Виждам колко много ти харесва да играеш сега. В същото време искам да те заведа в детската градина, където другите деца те чакат, а след това да отида на работа. Моля, остави легото, облечи якето и обуй обувките си.” Разбира се, мога също така да оставя на заден план задоволяването на нуждите си и създам друга ситуация: “Ти искаш да останеш на детската площадка, а аз искам да пазарувам. Добре, нека продължим да се люлеем заедно, а аз ще помоля татко да отиде да пазарува.”
“Разбирането на нуждите на другия човек не означава да се откажете от собствените си нужди.”
МАРШАЛ РОЗЕНБЕРГ
В кърмаческата и бебешката възраст нуждите искат да бъдат забелязани и удовлетворени възможно най-бързо. Не мисля, че е добре да карате децата на тази възраст да чакат, когато са гладни или искат да бъдат преоблечени, да ги държите будни, когато са уморени, или да ги държите на разстояние, когато имат нужда от близост, за да не ги “разглезите”. Когато децата напуснат гнездото на родителите си около тригодишна възраст и тръгнат на детска градина, те стават част от група хора с много потребности. Във фазата на привикване детето се научава, че не винаги първо то може да получи удовлетворение на нуждите му, на което то силно се надява. Това е разочароващо и е част от живота. Така детето получава ценно познание, а именно да научи, че не е зависимо от постоянното и незабавно задоволяване на нуждите си, а може да изчака, да “паркира” нуждите си или да ги подреди приоритетно по различен начин. В педагогиката това се нарича толерантност към фрустрацията. Изразява се в това, да се видят нуждите и да се приемат сериозно, но не означава да бъдат непременно удовлетворени. Разбирането не означава съгласие, нито пък означава, че разбраните нужди трябва да бъдат удовлетворени незабавно от мен като родител или от педагога. По този начин децата се учат да не стават зависими от потреблението. Разбира се, тук не призовавам към активно фрустриране на децата и оставянето им сами в тази ситуация. “Да” на нуждата и “не” на стратегията може да бъде последвано от споделено съжаление: “Виждам, че сега много искаш да си играеш. Но за съжаление не е възможно, защото сега е време за прибиране. Хайде да оставим до утре играта ти на етажерката.”
- Молбата ми е като искане?
“Не е нужно да правя нищо – мога да избирам!” Макар това да е изречено от Илия, то може да е и мое изречение. На всяко изискване, на всяко “трябва” реагирам първо със съпротива. Моите шефове също бяха свидетели на това и вероятно се радват, че вече работя на свободна практика. Когато необходимите ми независимост и свобода са ограничени, революционерът в мен се пробужда. Да живее Че Гевара в мен! На натиска реагирам с противодействие. На искания, опити за притискане и властване отвръщам с категорично “не”. Тъй като смятам, че устойчивостта на натиск е една от най-добрите ми черти, се гордея, че дъщерите ни са научили това от мен.
Разликата между молба и искане е в това дали имам възможност за избор. По-точно казано: имам ли възможността да кажа “не”.
За съжаление все още ми се случва да чуя понякога искане, макар и отправено като молба. Както и обратното: отправил съм молба, която е отворена за отговор “не”, но събеседникът ми не постъпва така. Особено ако отношенията са обтегнати, лесно се случва така. Тогава ми помага да проверя каква всъщност е нуждата ми и дали наистина има само един начин да я удовлетворя. Наистина ли трябва да е “сега” – или може да почака още малко? Наистина ли трябва да бъде изпълнена от определен човек – или има и други възможности?
Понякога обаче изобщо не съм готов да приема “не” като отговор. От една страна, защото искам да защитя детето си (вж. “Използване на защитна сила”). От друга страна, защото смятам, че трябва да отстоявам себе си и не вярвам, че нуждите ми ще бъдат чути по друг начин. В този случай е по-добре да се откажа от думата “моля” и да се подготвя да напусна ненасилственото ниво на общуване и да платя определена цена. Защото всеки път, когато се налагам по този начин, връзката ни страда.
Понякога ме питат, дали в ненасилствената комуникация се срещат и изисквания, претенции. Отговорът ми гласи: както във футбола е. Там има и фаулове. В тези случаи съдията надува свирката и прекъсва играта. За мен това е подобно на изискванията. Когато бъдат поставени, край с ненасилствената комуникация. Най-малкото един от двамата комуникиращи е извън играта. За да продължи играта обаче не са необходими червени картони или наказания както във футбола, а доверие в отношенията, смелост да бъдеш откровен и готовност да изслушаш събеседника си със съчувствие.
… иначе тази вечер няма да има сок от броколи!
Този път ще се справя. Този път ще приложа всичките. Всичките четири стъпки на ненасилствената комуникация! Така както вчера в ролевата игра с Гудрун в тренинг групата. Още веднъж дълбоко поемане на дъх, кратка проверка на емпатията към себе си. Получава се. Почти съм спокоен. Все още не съм кисел. Всичко предстои. Хайде, сега. Още 5 метра до детската стая, още 2, отварям вратата.
“Здравей”
Започва се:
“Като виждам, че играеш на компютъра, макар че утре имаш тест по математика …”
Мисля, че това беше добре – Клаус Карштед щеше да се гордее с мен.
“… не съм спокоен …”
Супер, не прозвуча като критика.
“… за мен – хм – ефективността (?) е важна.
По дяволите, Гудрун каза нещо друго, но го забравих. Няма значение.
“Моля те, изключи това нещо и веднага започвай да учиш … ИНАЧЕ …”
По дяволите, ето я отново петата стъпка. Не влизаше в плановете ми. Просто се появи изведнъж. От само себе си. Както винаги. И продължението също дойде като изстрел от пистолет:
“ … ще ти взема лаптопа.”
Опа, случи се някак си по-различно от вчера.
Вчера молбата ми беше. “Искаш ли да ми кажеш какво точно ти пречи в момента да учиш?” и имах страхотен диалог с Гудрун. Какво се случи? Може би този поглед на дъщеря ми. Този поглед “нервираш ме”, този поглед “без друго ще кажа не”, този поглед “така или иначе съм против и искам битка за власт”. Това наблюдение ли е или интерпретация? Във всеки случай Гудрун гледаше по друг начин. По-конструктивно, с повече готовност за сътрудничество. Да, и тогава реагирах. Щом иска на всяка цена битка за власт, ще я има. Както изглежда, ненасилствената комуникация не минава при децата!
Тази 5-та стъпка непрекъснато ме преследва. В ролевите игри на участниците в семинара, както и в собствените ми мисли. И при общуването с деца. Отново и отново мисълта, че трябва да подкрепям молбите си. Да подчертая спешността, като веднага след нея отбележа и последиците. В повечето случаи обаче като заплаха, а не като естествени последици. С други думи: “Скрий се от дъжда , иначе ще се разболееш”, а не: “Скрий се от дъжда, иначе ще се намокриш”. Или пък след “иначе” следват заплахи за наказание: “ … днес няма да гледаш телевизия.”
Защо при общуването с възрастните не ми минават подобни мисли? Бих могъл да опитам да кажа на Гунди: “Изхвърли боклука, иначе няма да те взема с мен на разходка през уикенда!” Мисля, че е по-добре да се откажа от това.
Когато през 2004 г. започнахме да прилагаме ненасилствената комуникация в живота и семейството си, имах някои съмнения и колебания. Тогава приятели ни казаха, че децата се нуждаят от наказания и последствия, които да им дадат насока. В противен случай ще ги “изпуснем” и ще ни се “качат на главите”. Добре си спомням, че веднъж наказаха децата си с домашен арест при 35°C, защото не бяха почистили стаята си и тогава отидохме на езерото сами с децата си. Елиа се оплака, че всички били наказвани с домашен арест, само тя – не. Щом й обясних, какво означава това, вече не го искаше.
Дъщерите ни вече пораснаха. Не си спомням нито едно от тези наказания. Когато за последен път използвах “иначе”, Мари беше на около 10 години. За Коледа си беше пожелала игрална конзола “Нинтендо”. Отказах, защото в противен случай тя просто щеше да си играе, нямаше да си пише домашните, щеше да получи лоши оценки, да се провали, да не успее да завърши училище, да пропадне и да обвини мен. След това тя си я купи сама от спестяванията си. Игра няколко седмици, след което вече не й беше интересно. Сега завърши средното си образование.
Научих се да се доверявам. На децата ми, на възможността да общуваме като равни и на нашата връзка. Не ми трябват заплахи, наказания, сценарии на ужасите, манипулации.
Но понякога го забравям. Понякога “иначе” се промушва през устните ми по-бързо, отколкото сърцето ми може да го спре. В такъв случай съм оттренирал едно полуизречение. Изречение, което не наранява. Което намалява напрежението, забавно е и показва дилемата ми. Изречение, което ме кара да помня колко съм щастлив, че поехме по този път и се придържаме към него.
“… иначе тази вечер няма да има сок от броколи!”
- Детето не може да направи това, което искам
Детето разбира молбата ми, но не може да изпълни това, за което го моля. В тази връзка си спомням как един следобед помолих дъщеря ни да си напише домашното по математика преди часа й по гимнастика. Нейното “не” означаваше: “Не мога да реша задачите сама.” (Искаше ми се, да съм осъзнавал това в този момент!)
Когато получавам “не” (изречено и най-вече приложено на практика), винаги е полезно да осъзная, че събеседникът ми може би е още дете и му липсват определени интелектуални, тактилни и езикови умения, за да изпълни молбата ми. “Подреди!” може би се конфронтира с ориентацията, къде и как. “Заспивай веднага” пък противоречи на факта, че това изобщо не е възможно, дори човек да го иска (или успявате, когато лежите будни през нощта?). “Сдобрете се!” също не е така лесно.
За да разберем дали “не” означава “не мога да го направя”, добре е да зададем на детето въпрос като: “Ще ми покажеш ли как би го направил?” или “Кажи ми, какво те затруднява?”
Също толкова безсмислено е да намесвам чувства: “Не се страхувай!”, “Радвай се”, “Не се натъжавай” са неприложими подкани. Детето може най-много да се преструва, че е щастливо или че не е тъжно, но след това остава насаме с чувствата си. По-полезни могат да бъдат думи като: “Кажи ми как се чувстваш” или “Аз съм тъжен – а ти?”
Молба за разбиране и връзка
Понякога нуждите ни се удовлетворяват, когато другите направят нещо. Ако държим най-много на това да бъдем чути или разбрани, важно е да проверим дали казаното от нас е стигнало до тези, за които се отнася. В крайна сметка съм изразил случващото се в мен с думи, изрекъл съм ги и в процеса на това съм изпратил много невербални сигнали. И срещу мен е събеседникът ми, който може да е толкова зает със себе си, че “каналът му за приемане” да е покрит с филтър или да фокусира вниманието си върху моето клатене на крака, вместо върху думите ми. При наличието на толкова много възможни “източници на смущения” понякога се изненадвам, че комуникацията ни все пак често е успешна. (Наистина ли е така?) За да избегнете евентуални недоразумения, препоръчваме да задавате допълнителни въпроси и да изяснявате намеренията си: “Това, което искам да кажа, е много важно за мен и искам да съм сигурен, че ще стигне до теб. Кажи ми със свои думи какво чу току-що?” Този вид молба се нарича молба за разбиране. Следващият пример показва колко важна е тя:
Приятелско семейство ни разказа за проблеми, които е имало с учителката на дъщеря им: “Вече няколко пъти й обяснявахме какво имаме предвид, но тя просто не иска да го направи. С нея не може да се говори дори. И ненасилствената комуникация не помага в това отношение.”
Спонтанно започнахме ролева игра, при която мъжът трябваше да каже на учителката своите желания. Той веднага го направи с цялото дипломатическо умение, на което е способен, с вежливи маниери, като подробно изложи и обоснова фактите зад своите идеи. Учителката (съпругата играе ролята) го посреща с “твърдоглавие, отхвърляне и необщителност” – точно както съпругът е предвидил и което не може да разбере.
За да постигнем разбирателство, предложихме да попитаме учителката какво всъщност е разбрала от казаното. Резултатът беше изумителен: “Нищо от същината на въпроса, просто иска да ми каже, че си върша лошо работата и че той би могъл да я върши много по-добре.” Съпругът беше смаян. Той нямаше това предвид. Всъщност имаше много добро мнение за нея, но се притесняваше за дъщеря си. Не е изненадващо, че е невъзможно сътрудничеството, докато учителката разбира това, което бащата казва, само като атака и опекунство.
Често съм забелязвал, че след като другият е чул това, което ме вълнува, аз също искам да знам как той го приема и какво се случва с него в момента. В този момент формулираме молба за отношенията, защото сега на преден план е връзката/отношенията: “Това, което казвам, предизвиква ли нещо в теб в момента?”, “Можеш ли да направиш нещо с него?”, “Как се чувстваш, когато чуеш това?”, “А сега ти!” Това е поканата за “танца на жирафа”, който служи да разбираме и да бъдем разбрани: редуване на съпричастност, емпатия към себе си и искреност.
Ежедневната битка за миене на зъбите
“Почти всеки ден има разправия!”, споделя с мен една участничка. “Когато мъжът ми го води да си мие зъбите, това продължава не повече от 5 минути, след което двамата се карат. Ядосвам се и вечерта ми е провалена. Когато аз го правя, също викам понякога, а когато всичко мине без караница, съпругът ми се ядосва, че се справям по-добре от него. Какво да правя?”
За съжаление не мога да й дам универсално решение за проблема с миенето на зъбите. Ако притежавах патента за това, сигурно щях да съм милионер. Изглежда, че почти всички родители на деца на възраст от две до шест години имат този проблем и сигурност са готови да дадат мило и драго, за да бъде разрешена тази ежедневна драма. Просто така, от днес до утре. С вълшебния трик на Феята на зъбките!
Този проблем обикновено отшумява след известно време. Родителите на десетгодишни деца рядко споменават тази тема, но вместо това се появява проблемът с домашните, гледането на телевизия или подреждането на стаята. Така че вместо сигурни решения, ето няколко разсъждения и предложения:
Миенето на зъбите е досадно
Да си признаем честно, миенето на зъбите изнервя! Няма нищо забавно. Първо трябва да спра да играя, да подредя, после да отида до тоалетната, пастата за зъби има отвратителен вкус, четката за зъби причинява болка, трябва да стоя неподвижно, през повечето време мама и татко ми се карат, а когато плача, дори не ме утешават.
Миенето на зъбите е същото както миенето на косата, гълтането на лекарство, рязането на ноктите. Както смяна на зимните гуми, плащане на данъци, измиване на кофата за боклук. Необходимо, но досадно!
Не става по-добре, ако пеем песнички, слушаме историята за Кариус и Бактук (б.пр. “Кариус и Бактус” (Karius og Baktus) е норвежки анимационен филм от 1954 г., който насърчава децата да си мият зъбите. Филмът е създаден по едноименната детска книга на Торбьорн Егнер, публикувана в Норвегия през 1949 г.) или електрическата четка за зъби Lillyfee пее и блести. Е, добре де. Може би е малко по-добре. Данъкът върху доходите също се понася по-лесно под звуците на реге.
Все пак миенето на зъбите е досадно и е добре родителите да се примирят с факта, че децата им не винаги са щастливи и че мама и татко дори могат с четката за зъби да предизвикат чувства, които иначе биха предпочели да избегнат. Добре е да се придържате към стратегията си и в същото време да се поставите на мястото на детето, и може би по-малко да апелирате към разума на тригодишното дете, да го молите за разбиране, а вместо това ясно и с любов да покажете на детето съчувствието си.
Разправията за миенето на зъбите е досадна
Разправията за миенето на зъбите изнервя още повече! Аз като баща вече съм изнервен само като си помисля, че всичко се повтаря отново. Пред вътрешното си око виждам пак един и същи филм всеки ден. В хола отивам при детето си и му казвам със сладникав глас, че трябва вече да си ляга. Следва безкрайното вечно уговаряне колко дълго още може да поиграе и колко често трябва да му напомням, докато спре с играта и можем да приберем играчките. Тогава жена ми ще ме погледне с онзи полусъжалителен, полуукорителен поглед, който означава “трудно е, но не бива да спориш отново с детето” и че тя би се справила по-добре, но не иска да ме лишава от ролята ми на баща. (Възможно е тук да прочетете една или две оценки вместо наблюдения – бележка на автора). След това примамвам детето в банята с много обещания, надявам се, че днес ще бъде различно, може би споменавам възможните последици, че няма да има приказка за лека нощ. Естествено не бива да изглежда като “трябва да си миеш зъбите”, защото в противен случай се нарушава неговата независимост. Ето защо детето решава дали то да сложи пастата за зъби или аз. Днес може би ще се получи. Завеждам го в банята, то изстисква голямо количество паста върху четката, така че половината от нея капе в мивката. Аз му се карам, детето стиска устни, аз пъхам четката вътре, то крещи, аз крещя, ….
Като дете веднага усещам, че татко е смешен. Той казва със смешен глас, че искаме да си измием зъбите, но аз усещам, че той съвсем не иска. Той казва, че мога още да поиграя, но въобще не го мисли. В банята ми казва, че няма да получа приказка за лека нощ. Става ми тъжно. След това стискам голямата туба с паста за зъби и от нея излиза повече, отколкото исках. Положих много усилия, но татко ми се скара. Страх ме е, той ме наранява с четката, аз плача, той крещи. Утре вече няма да си мия зъбите!
Забавната игра за миене на зъбите
Миенето на зъбите е забавно! Татко потичва след мен толкова смешно! Започваме в банята, смеейки се той тича след мен, продължаваме в хола, прескачаме дивана, той се смее, после в спалнята, той ме хваща, гъделичка ме в леглото, смеем се!
Мама казва: “Съвсем ще я подлудиш!” И изведнъж татко вече е сериозен. Завежда ме в банята и гледа строго. Аз се изплъзвам, за да му стане отново забавно.
Каква хубава игра! Удовлетворява толкова много потребности. Нуждата на детето от игра, радост, контакт, близост, внимание, движение, доверие, общуване и др. Може би цял ден е липсвало на татко и сега най-после той има време да поиграят. Нуждите на бащата от игра, радост, контакт, близост, лекота, движение, доверие, общуване и т.н. След цял работен ден най-после време с неговото дете! За съжаление, това обикновено не се случва. Настроението се променя.
Когато родителите могат да прекарват малко време с децата – защото работното им време не го позволява или в случай на разделени родители – всичко се концентрира върху кратки моменти. Бащата се прибира в 18:00 ч. и има нужда от малко тишина и спокойствие, но също така иска да участва в семейния живот у дома. Децата го посрещнат, искат да си играят с него, да му разказват какви страхотни неща са преживели, да му показват какво са направили, да го гушкат, да се борят с него, да го гъделичкат. Майката също иска да си почине, има нужда да контактува на ниво възрастен, иска да разкаже, иска разбиране, подкрепа и облекчение. В същото време семейството трябва да вечеря спокойно и с удоволствие, да се наслаждава на сплотеност и хармония. В 19:00 ч. след “Лека нощ, деца” е време за лягане и всички са готови.
Един час има 60 минути и не може да се разтяга по желание. Все пак можем да приемем сериозно всички нужди, без да ги удовлетворяваме едновременно и да изпадаме в стрес. Ако бащата има нужда от време, за да се прибере вкъщи и да остави стреса от работата и шофирането зад гърба си, вместо да го пренася в семейството, може би е добре просто да позвъни на входната врата пет минути по-късно и първо да си отдъхне. Когато проблемите отстъпят и се е заредил отново с енергия, той може да подкрепи съпругата си и да се занимава с децата много по-добре. Контактът между партньорите може да бъде осъществен преди пристигането им вкъщи, като си телефонират по време на пътуването и взаимно се подкрепят, за да се справят с грижите и притесненията. (Много добра практика е ритуалът, при който всеки има например 10 минути да говори, а другият само да слуша и след това да обобщи накратко същността на чутото, след което партньорите се сменят). Този разговор може да се проведе и след като децата си легнат, ако двамата родители са сигурни, че няма да заспят с децата си или телевизорът не е с приоритет. Също така домашните ремонти, поливането на градината, пощата и имейлите обикновено могат да почакат един час повече.
“А, ето те и теб най-накрая, така че можеш да се погрижиш за децата!” не е много привлекателен поздрав. Ясно е, че това е израз на желанието за подкрепа, облекчение и съпричастност. Но партньорът току-що е изкарал един дълъг работен ден и енергийните му запаси също са доста изчерпани. Възможно е въпросите “Кой прави повече?”, “Защо аз трябва да се грижа за децата, а ти да се реализираш в работата си?” или “Защо аз трябва да ходя на работа, а ти да си с децата?” да резонират подсъзнателно и изискват изясняване. Но не сега е моментът, не пред децата, не чрез децата, не под натиска на времето, когато всички са изтощени. Вместо това с детегледачка на разходка в неделя следобед.
20 минути качествено време с децата могат да създадат повече връзка, отколкото два часа живот един до друг. Бащата може да използва това време и да се ангажира пълноценно с децата. След това вечеря. След това заведете децата да си легнат с успокояващ и свързващ вечерен ритуал. Може би чрез радване или съжаление за преживяното през деня от детето или родителя? Ако децата са две, родителите могат да се разделят и да се редуват да ги слагат да спят по този начин. Макар че, за съжаление, го правихме само за сравнително кратко време с нашите деца, това беше най-красивият вечерен ритуал, който си спомням с умиление.
Ах, да, миенето на зъбите! Какво се случи? Нищо! Просто ги измихме. Не е част от ритуала. Не е мястото за игра, забавление, връзка. Не е място за открития, физични експерименти, цирково изкуство или игра на гоненица. Това е, което се прави между вечерята и лягането за сън. Нищо друго.
Участничката, която ми разказа за всекидневния спор между съпруга и сина й по повод миенето на зъбите, дойде при мен в следващия модул и ми каза:
“Дълго умувахме защо винаги се стига до спорове и установихме, че съпругът ми просто е много уморен вечер и има нужда от почивка. Просто няма сили да се справи с всичко. Нашето дете със сигурност също беше уморено, но не искаше да си ляга и не искаше да пропуска нищо. По време на семинара изведнъж осъзнах, че може би синът ни е само повод за спора, а причината е другаде. Попитахте ме дали между нас, родителите, може би съществува някакъв конфликт. Замислих се, но не намирам конфликт. След това попитахте дали може би има копнеж, който не е доизказан.
Вкъщи споделих със съпруга ми и го попитах: “Копнееш ли за партньорство?” – и изведнъж от него се изтръгна: “Да, копнея за теб, за единение и партньорство, а изглежда така, сякаш синът ни стои между нас. И ти казвам, че понякога ми се иска да се отърва от него. Но всъщност искам да остана насаме с теб, да гледаме филм и просто да копнея. Беше ми много приятно да го чуя, а след това ми каза, че също силно желае да прекарва чудесно време със сина ни и се замислихме как всичко това може да се получи. Започна да става по-рано сутрин, за да прекарва време само с него. Вечер синът ни беше уморен и колкото и да е странно, лягаше си с удоволствие, а ние имахме време за себе си. Без спорове.
И най-забавното: Синът ни ме попита след няколко дни: “Мамо, защо с татко вече не се караме?”
Моля, измий си зъбите
В почти всеки семинар с млади родители се задава един и същи въпрос: “Моля, измий си зъбите” молба ли е или изискване? Не съм съгласен да получа отговор “не”. В такъв случай трябва ли родителите да изоставят добродетелния метод на ненасилствената комуникация за кратко всяка вечер, за да не получат децата кариеси? И така, изискват ли нещо от децата си или доминират над тях? Или пък оправдават употребата на паста за зъби със “защитна сила”? Определят ли здравето на детето и предпазването му от болести като по-важни потребности от автономията и свободата на детето? Каква дилема само.
Когато провеждам семинар, информират участниците за началния час, обедната почивка и в колко часа ще завърши семинарът. Няма да губя време, за да питам участниците: “Можем ли да започнем утре сутринта в 9:00 ч. и можете ли да имате обедна почивка утре?” Вместо това ги информирам за часовете, договорени с възложителя на семинара и собственика на залата и ги питам дали са запознати с тази информация. Ако реалната ситуация налага наистина промяна, разбира се, съм готов да променя часовете. И все пак ще има начало, почивка и край.
За мен подобно е положението с теми като миенето на зъби, ваксинациите, ходенето на детска градина или училище, времето за лягане, телевизионните програми, поставянето на каска на велосипеда или въпроса дали децата могат да играят на моя компютър. Вземам решение за това – разумно и в съгласие със съпругата ми. Ние, родителите, първо си осигуряваме яснота. Заставаме ли зад концепцията “миене на зъби”? Вярваме ли, че има връзка между миенето на зъбите и кариеса? Колко често помага? Може би е нужна информация от експерти. Може би имаме различно мнение за качеството и количеството. Можем също така да обсъдим дали е по-добре пастата за зъби да е био или не. Дори и да не можем да си съставим научно обосновано мнение, добре е да вземем решение. “Миене на зъбите преди лягане? Да!” Ако съм наясно с това, мога да го кажа на детето и молбите ми вече няма да се въртят около въпроса “дали”, а около въпроса “кога”, “как”, “с кого”.
Например ето така: “Ела, време е за миене на зъбите! А след това ще ти почета и ще се гушкаме. Искаш ли сам да изстискаш пастата?” или “Време е за миене на зъбите, след което ще те сложа да спиш. Искаш ли още малко време да си завършиш играта или да ти помогна веднага да разтребим играчките?” или още по-кратко: “Време е за сън. Имаш ли нужда от помощ, за да си измиеш зъбите или ще се справиш сам?”
Все още ли е “ненасилствено”? Мисля, че: да! Преди всичко е откровено. Има теми, при които не позволявам много свобода на действие, бързо стигам до границите си и тогава нещо страда: моите нужди, нашите отношения. Въоръжавам се за следващия път, мисля за заплахи, наказания, ужасяващи сценарии. Примирявам се, предавам се, търся вина, така конфронтирам детето пред факта, че в бъдеще то само ще си е виновно, ако зъболекарят открие кариеси. После съм недоволен от това, засрамен, ядосан, отчаян, викам наоколо.
За мен е подарък, ако детето честно ми посочи свободата на действие и границите си, преди да съм ги прекрачил. Тогава се чувствам сигурен и се доверявам на себе си, че ще запазя връзката. Тогава мога също да повярвам, че моите граници са важни. Мога да науча нещо от другия човек, особено когато той е много по-опитен от мен.
Между другото, постоянно правя това с възрастни. Например им посочвам, че не искам да пушат в дома ми. Гостоприемството е наистина много важно за мен, но все пак има граница. Ето защо казвам: Можеш да пушиш на терасата или в градината. Ще ми е приятно да дойда с теб.
Поредицата от стъпки в “Танца на жирафа”
За да останем в този танц, използваме поредица от стъпки, които приемаме като процес. Търсим това, което е важно за нас (емпатия към себе си), казваме на другия човек какво се случва и как може да направи живота ни по-хубав (откровеност) и се вслушваме, какво се случва с нашия събеседник (емпатия).
Под емпатия към себе си разбираме вътрешен процес, в който придобивам яснота,
– какво е важно за мен,
– какво имам предвид,
– какво се случва с мен,
– от какво имам нужда в момента.
Влизам в контакт със себе си, като осъзнавам чувствата и нуждите си. Целта е на следващ етап да потърся възможности как да получа това, от което се нуждая.
Когато ни се случи нещо “неприятно”, обикновено реагираме първо с отсъждания и преценки. Можем да ги използваме като “преводна база”, за да стигнем до нашите нужди и чувства.
Пример: детето не иска да си облече якето.
В главата ми се въртят следните преценки/отсъждания: “Не може така, ще се разболееш” или “Хайде да не започваме от сутринта да спорим” или “Защо поне веднъж просто не направиш това, което ти казвам?”
Използват тези преценки като “преводна база” и си задавам въпроса: Какво имам предвид? Какво е важно за мен?
Това, от което имам нужда, което е важно за мен, обикновено се намира на противоположния полюс на моите отсъждания и преценки. Преводът на отсъждането “Не може така, ще се разболееш” може да звучи така: “Искам да си здрав, за да можеш да играеш и да се забавляваш.”
“Хайде да не започваме от сутринта да спорим” може да се преведе така: “За мен е важна лекота и хармония” или казано по детски: “Обичам, когато сутрин всичко върви гладко и се разбираме чудесно.”
“Защо поне веднъж просто не направиш това, което ти казвам?” може да се преведе по следния начин: “Искам да чуеш и разбереш намеренията и усилията ми.” Малката думичка “защо” често означава търсене на разбиране – “Искам да разбера какво ти пречи да си облечеш якето”.
Когато съм превел всичките си “преценки”, се чувствам вече малко облекчен. Сега имам повече яснота. И сега мога да вложа цялата си енергия, за да получа това, от което се нуждая, вместо да влизам в борба за власт, в която и двете страни обикновено са губещи.
В нашия пример възниква въпросът: “Какво мога да направя, така че намерението ми за лекота, хармония и здраве да бъде чуто и да мога да разбера какво се случва в детето?” И тук има различни стратегии. За да бъда чут, е разумно да кажа на другия какво се случва в мен. И за да разбера какво се случва с него, добре е да го попитам. В нашия пример избираме да кажем на другия човек какво се случва в нас, т.е. да бъдем откровени. Давам на другия подарък, като му предоставям възможността да научи повече за мен и да бъде близо до мен. Говоря за моите нужди и чувства, назовавам причината за тях и накрая, под формата на молба, му казвам конкретно какво може да направи, за да направи живота ми по-красив сега. Другото лице остава свободно да реши, дали да изпълни тази молба.
За да увелича вероятността да бъда чут, отново използвам четирите стъпки:
Описвам “чистото” наблюдение без оценка или интерпретация: Какво чух? Какво видях? “Когато казваш: Не искам да си облека якето …”
Назовавам чувството, а не преценката:
“… загрижен съм …”
Назовавам нуждата – абстрактно и без да е свързана с определено лице
“… защото искам всички да са здрави.”
Формулирам молба за разбиране, защото искам да знам, дали намерението ми е разбрано:
“Моля, кажи ми със свои думи какво чу току-що?”
Може би отговорът на молбата за разбиране звучи така: “Искаш само да си облека якето!” Ще е от полза да последва: “Благодаря, че ми го казваш – сега знам, какво си разбрал.” В този момент искам да благодаря на детето, защото е изпълнило молбата ми: Каза ми какво е разбрало. Сега мога да проверя, дали е разбрало това, което поисках. В нашия пример искам да бъде чута моята загриженост за здравето. Не става дума за якето. Стратегията за обличане на якето е една от многото (детето ми можеше да облече и два дебели вълнени пуловера или да се сгуши в одеяло, да облече грейката, аз да изкарам колата пред вратата, то да остане вътре…).
Следователно, ако искам намерението ми да бъде разбрано, формулирам в четирите стъпки: “Това не е това, което исках да кажа.
Ще опитам още веднъж: Смятам, че навън е много студено и искам да ти е топло, за да си здрав, да се забавляваш и да играеш.
НАИСТИНА ЛИ НЕНАСИЛСТВЕНАТА КОМУНИКАЦИЯ Е ПО-ПРОДЪЛЖИТЕЛНА?
“Много дълго ми се струва всеки път да дискутирам с детето ми за очевидни факти. Нямам толкова време!”, това казват родители, които за първи път се срещат с ненасилствената комуникация. Така виждаме и ние нещата, доколкото желанието ни е напълно логично. Така например, не използваме тази формула в този случай: “Като виждам, че солницата е при теб, а аз не мога да я достигна, съм безпомощен и се нуждая от помощ. Можеш ли да ми дадеш солницата? Нали нямаш нищо против?” Вместо това казваме: “Моля, дай ми солта.”
Много ситуации не са толкова очевидни – дори и да ни се иска да е иначе – и отнемат огромно количество време в ежедневието на много семейства. Това включва всички неща, за които винаги се спори, като обличане, време за гледане на телевизия, сладкиши, подреждане и т.н. Дискусията се повтаря ежедневно. “Все път завършва с караница. Всеки път ни трябва много време, докато се успокоим. Вече знам предварително какво ме очаква. Още преди да започнем дискусията, аз съм ядосан.”
Нашият опит показва, че си струва да отделим време, за да обсъдим важните за нас неща. Целта може да бъде да постигнем укрепване на връзката, лесно взаимодействие, забавление, взаимна подкрепа, учене и израстване заедно и взаимно уважение и признателност. Така искаме да намерим начини, които след това да бъдат следвани, ако е възможно, без да се налага да изразходваме толкова много енергия и време за контрол, принуда и обсъждане в бъдеще.
“Би ли ми казал сега какво разбра?” Повтарям този процес, докато детето назове моята нужда. Може би ще каже: “Тревожиш се, че ще се разболея.” Тогава бих искал да знам как се чувства детето от това и питам: “И какво мислиш? Важно ли е и за теб?” “Да, обичам да играя и да се забавлявам, но якето ме стяга на врата, боцка ме!” “Ооо, неприятно е, ако е тясно и те боцка. Имаш ли идея какво можем да направим, за да ти е топло и да не те боцка?” И тук откриваме, че децата са изключително креативни. “Мога да оставя ципа горе отворен и да си сложа мек шал.” Може би ще стигнем още по-далеч: “Освен това якето е розово и Грегор ми се подиграва и ми каза: “Ти си Розан”, а това беше гадно.” Как би могъл да продължи разговорът на базата на емпатия, емпатия към себе си и искреност? Какви чувства и нужди има детето, какви – майката? Какви възможности се появяват от това? Може би дори насочваме поглед към това, което всъщност интересува Грегор…
Емпатия означава да установим контакт с това, което вълнува другия човек в момента. Целта е да се запознаем с чувствата и нуждите на другия човек. Показваме на другия, че сме открити и присъстваме тук за него, разбираме го- дори и да не сме непременно съгласни с начина, по който той иска да задоволи нуждите си. Моят събеседник се чувства приет, защитен – у дома си. Вниманието е насочено изцяло към другия човек. Аз се въздържам с цялата си личност.
За да слушам, първо трябва да замълча и да оставя другия човек да говори. Когато той спре да говори, мога да повторя казаното. За да сте наистина свързани с него, за да сте близо до него, е добре да познавате нуждите и чувствата му. Мога да ги приема мълчаливо за себе си или да предположа на глас (“Ти си…, защото…?”), или да попитам.
Да разбираш и да бъдеш разбиран
В ненасилствената комуникация приемаме, че всяко поведение е целенасочено и служи за удовлетворяване на нашите нужди. Опитът ни показва, че взаимното разбиране е много по-успешно на ниво потребности, отколкото на ниво поведение.
Какво определя ненасилствената комуникация като взаимно разбиране?
По време на нашите семинари обясняваме понякога ненасилствената комуникация с помощта на модела на две къщи. Къщите се различават много по своята форма, големина, дизайн, оборудване и обзавеждане. Едната е много консервативна, а другата е обзаведена много модерно, едната е нестандартна, а другата – практична. Къщите са символ на самите нас. Всеки от нас живее в своя собствена къща, която сам проектира според възможностите, ценностите, предпочитанията, опита и вкусовете си. В това се различаваме. Индивидуалният дизайн символизира стратегиите, които избираме, за да удовлетворим важните за нас желания. От друга страна основата, фундаментът, върху който са построени къщите ни, е еднакъв при всички хора. Това са нашите потребности и свързаните с тях чувства. Всеки човек има нужда от спокойствие и разтоварване. За да задоволи тази нужда един избира легло с балдахин, друг – легло тип футон.
За да се разбираме, правим си посещения в нашите домове. Разглеждаме обзавеждането и слушаме обяснение или питаме за какво служат отделните предмети. Въздържаме се да даваме оценки или да променяме нещо според нашия вкус. Тук сме като гост, а не като собственик или самонастанил се обитател на празна къща! Не е важно, дали намираме обзавеждането хубаво или грозно, а дали другият човек се чувства добре с него. Мога с радост да взема идея от него и да я приложа в дома си.
Конфликтите възникват – както при съседска разправия – когато начинът, по който искам да живея, ограничава възможностите на моя съсед. Например, ако обичам да слушам силна музика, защото в този момент за мен е важно да се отпусна, това може да се сблъска със стратегията на съседа, който иска да чете книга на спокойствие, тъй като за него също е важно да се отпусне. Нуждата от релаксация е универсална, но не и начините, по които избираме да я осъществим. Разбирането тук означава разпознаване на необходимостта, която стои зад съответното поведение. Това не означава автоматично да приемем това поведение:
да разберем не означава да се съгласим!
Когато разбираме за какво всъщност става дума, можем много по-лесно да намерим начини, които да са справедливи за всички. Какво ще кажете за една игра на шах със съседите и по една студена бира на терасата? Да се върнем към примера в супермаркета. Разбиране – нека започнем с родителя: какво се случва в майката? Какво чувства и от какво има нужда точно сега? Може би е изтощена от умора и има нужда от почивка, може би е разочарована, защото много иска да бъдат забелязани усилията, които полага като майка, навярно е претоварена и се нуждае от помощ или се чувства безсилна, защото иска да бъде в контакт, да остане свързана. Майката би могла да каже на детето си: “Толкова съм уморена и сега искам нещата да се случват лесно и да се забавляваме заедно. Какво ти става?”
Детето: “Искам желирани мечета!” Какво чувства и иска детето? Заедно с детето майката може да започне да търси и да попита: “Искаш сам да решаваш и затова се сърдиш? Искаш да те попитам и да решаваме заедно? Искаш да разбера, колко глупаво ти се струва, винаги да трябва да питаш някого?”
А какво чувства и от какво се нуждае майката сега, когато е разбрала какво иска детето? Вероятно тя изпитва облекчение и е щастлива, че отново контактува с детето си и така е успяла да разбере какво иска то. Може би също така добре разбира колко болезнено е да не можеш да имаш думата. В същото време тя е загрижена за здравословното хранене – може би иска да направи всичко възможно, за да се увери, че детето ѝ е добре. И тя може да каже всичко това на детето си: “Аз също много държа на това, да бъда попитана за мнението ми и да участвам в решенията и затова искам и ти да можеш да го правиш. В същото време за мен е важно да се храниш здравословно, за да се чувстваш добре и да можеш да подскачаш и играеш и да се забавляваш. Имаш ли идея как да направим така, че да имаш право на глас, а аз да съм сигурна, че ядеш достатъчно здравословни неща?”
Диалогът би могъл да протече по следния или подобен начин, като основното е да бъдем разбрани – искам да знам какво мислиш ти и искам да ти кажа какво мисля аз, за да намерим начин да се чувстваме добре и двамата. Накратко казано, това е поведението при ненасилствената комуникация.
Разбирам потребността, но не съм съгласен с поведението
Означава ли това, че родителите трябва да понасят всичко от децата си? Разбира се, че не! Зад поведението (крещене, реване) трябва да се разпознае и разбере нуждата (участие във вземането на решения). Поведението е само един от много начини, използван, за да задоволи нуждата. Ето защо мога много добре да се свържа с нуждата и да я разбера, без да се съгласявам с избраното поведение. Разглеждането на нуждите ни дава възможност да проверим дали избраните стратегии са и успешни. Действително ли отговарят на нуждите? Ако не, можем да намерим нови начини, които да удовлетворяват по-добре потребностите на всички. Затова искаме да разширим репертоара, така че следващия път да разполагаме с нещо по-хубаво и по-добро. И за целта е много полезно да знаем, за какво всъщност става дума. Няма смисъл да предлагаме на детето ябълка вместо желирани мечета, ако потребността за самостоятелност остава незадоволена. Може би в тази ситуация за детето ще е полезно, ако има по-голямо право на глас за това как да прекара следобеда, например да прекара половин час на детската площадка.
На година и половина Елиа вече обичаше да си играе сама с часове и беше толкова погълната от това, че напълно забравяше за заобикалящата я среда. Междувременно прекъсваше играта си, тичаше в кухнята и искаше незабавно нещо за ядене. Щом обаче на масата се появеше храна, тя хапваше само няколко хапки и се връщаше отново към играта си. Оставяхме й плодове, които можеше да яде по всяко време, но това не беше достатъчно. Трябваше да белим пресните плодове. Отне ни известно време, докато разберем какво целеше тя: искаше бързо да провери, дали сме още там и дали още я обичаме. Да й дадем увереност в това отношение – с удоволствие бяхме готови да го направим – много по-добре, отколкото да стоим по цял ден в кухнята.
3 пъти по 3 минути на ден
Самия аз започнах да навлизам в същността на ННК след 2 седмици интензивна практика в работна група. Правя това уточнение не за да обезкуража, а за да напомня казано от от мен в началото, че прочита на една книга не е в състояние да ни промени дълбоко и трайно